Щуровини :: Универсален човек

Да ви кажа, много съм добре!

С тоя напредък на технологиите в наши дни, как да не е добре човек ви питам!
Ей на, вчера влязоха в употреба биометричните чипове, а днес всеки един от нас си ги носи и им се радва, нали?
Кой като баркод на челото (ако си пада по татуировките), кой на китката, а някои ексхибиционистично настроени натури вече си носят чипчето с личните данни маскирано като пиърсинг.
Е, някои прекаляват наистина, защото съгласете се с мен, крайно нелюбезно е, когато полицай ти поиска документите за проверка да му се изплезиш насреща, за да ти ги прочете с четеца от езика. Това даже нищо не е, някои се изхитриха в знак на протест да ги слагат на такива места по себе си, че младите полицайки със сигурност се изчервават, когато обекта на проверка започне да се разкопчава.
То и те не закъсняха с ответната си реакция, монтирайки тестерите за алкохол на техни си скрити места. Превантивно, така се оправдаха. И има ефект да ви кажа, защото, когато те спрат и кажат 'Духай за проверка', малцина вече ще се решат да пият каквото и да е преди да шофират.
Ама много съм добре бе, ей колко съм добре!
Няма факс, няма телефони и компютри няма даже - всичко си ни е по нас, откак тръгна програмата 'Чипове за вграждане'.
Забравих какво е дистанционно, какво е клавиатура, какво е кабел - всичко ми е уайрлес в главата. Едно подкожно чипче на тила и вече с мисъл управлявам техниката в къщи.
Намигна на пералнята и ей ти на, пране без центрофугиране!
Кимна към микровълновата и обяда е вече готов, кухненският робот ми го носи учтиво на масата, пожелавайки ми на китайски приятен обяд.
Махна ли с ръка към банкомата и в същият миг точната сума се изсипва в ръката ми, под формата на разплащателни импулси. Чудо ей!
Щеше ми се и жените така да се задействат с поглед, ама за момента било невъзможно - честотният им обхват бил друг, та се налагало допълнителни доработки по софтуера, за да се внедри подобно дистанционно управление и при тях. Много бъгове давала системата, докато разчете правилно мозъчните им вълни, с това се оправдават от гилдията на Универсофт, ама не им вярвам много ще знаете!
Е, има си малки дребни неудобства кога човек е настинал и се разкиха, тогава техниката около него направо пощурява. Да не говорим какво става, ако по рождение си с някакви вредни тикове вродени, то и за това на подобни хора засега им отказват подобренията, та си карат временно по старому, докато ги отстранят.
Не проблемите, а хората създаващи проблеми.
Защото, единствено ние Здравите сме идеалното общество!
Подредено, дисциплинирано и дистанционно управляемо.

Аз и Уоли

Двамата с дивият папагал на брат ми.

Уоли!

Коледа иде, бре хора!

-Ехе-е, Коледа иде! Коледа иде бре хора, Коледа! - тихичко си говореше на ум Спиридон, а му се искаше да го изкрещи, такава радост го бе обзела.
-Че това, хора... че това, това е най-големият празник в годината бре хора! - продължаваше да си мълви радостно Спиридон, а погледът му обхождаше омърлушените изкривени борчета, гротескно полегнали на едната си страна, набучени насила в кръстатите си стойки насред градинката пред хипермаркета.
От пресечените им стебла още се стичаше смола, като кръв из рана, а из въздухът се носеше опияняващият им боров аромат, примесен с бензиновите изпарения на тръгващите си коли.
- Коледа, Коледа иде и елха си трябва да се сложи в ъгъла на стаята, ама то... това елхи ли са бре джанъм, та това са недорасляци някакви борови !- гледаше със съжаление Спиридон изпонадяланите борчета, нахвърляни едно през друго.
Погледа ги, поцъка с език в яда си на тоз де ги бе сякъл за лудо, махна му една с ръка и тръгна да се прибира у дома си.
Без коледна елха.
А без коледна елха, коледата Коледа ли е?
Да, пак щяха да се сберат всички у дома край масата, но все някой щеше да подхвърли поглед към празното й място и после щеше да се подсмихне тъничко. Със съжаление към домакина, който се бе явно изцънцарил и не бе отделил за нея и лев от скромният си бюджет.
А на Коледа и най-големият сиромах охлабваше малко колана, все от тук - от там ще се завърти, ще донесе туй, ще измоли за онуй , от приятел пари на заем даже ще вземе, но къщата ще е пълна, че бива ли на празна къща Коледата да се посреща?
Не е на добро това, не е!
Една след друга картините се редяха в ума му и с всяка следваща лицето на Спиридон помръкваше все повече и повече.
- Ама една да е, една да е, ама да е Елхица - Царица! - зарече се Спиридон и как бе поел за дома, така и на първото кръстовище направи обратен завой и пое към Балкана.


А той, Балканът не бе много далеч.
Всяка сутрин и вечер го зърваше за малко в процепа, оставен му между скупчените блокове.
Величествен и недостижим.
А уж, ей го на - на една ръка разстояние, но колчем се заречеше да иде до него все нещо по-важно се случваше и само сетне, с болка и малка нотка на разкаяние в душата го гледаше от далеч през балкона.


Е, тази вечер щеше да иде при него. По тъмно, като крадец, но.. - Коледа е бре хора, а кой ти посреща Коледа без Елхица - Царица до него?


Не кара много дълго, за няма и час, час и нещо се изниза от града, остави първо шума, сетне дима, а накрая и светлините му зад себе си. Нейде долу в ниското, като разбунен кошер да се вълнува, кога пчелар го опуши, за да бръкне дълбоко в него.


Нямаше вече накъде по-нагоре. Дори и черният път се бе уплашил да влезе толкоз навътре в лоното му нощно, та само една крива пътека бягаше под нозете му към върха.


Върхът, който само той бе запазил част от гората окичвала нявга Балканът от единият до другият му край. Опитваха се шипковите храсти да го закачат за ръкава сякаш казващи - Спри човече градско, тук не е място за тебе! - но уплашени от огънят трескав в очите му, го пускаха и тихо се отдръпваха от него. Самата гора път неволно му правеше, стъписана от устремът и пламът, с който Спиридон бе навлязъл в нея.


А там, точно в центърът на самотна малка поляна бе... тя.
Царица-Елхица.
Извисила стройна снага към Луната, разперила клони над Земята, аха да я прегърне и тихо люлееща снага, хвърляща нежни сенки по нападалият сняг.
- Красавица - успя само да изхрипти той и усети как сърцето му спира. За кратък миг, миг в който да съхрани хармонията неземна стелеща се около него, без да я нарушава с ударите си.
Сенки разлюлени от зимният вятър. Лунна светлина огряла в магия клоните сипещи като из дланите си сняг.
Снегът проскърца под него и го извади внезапно от унесът му.
Присегна се да извади топорчето, което бе приготвил за да отсече елхата, но... усети как му се присвива в болка сърцето.
Неговото сърце, забравеното, което сякаш в този кратък миг се бе събудило отново за живот, разчупило оковите, в които го е стягал задушаващо Градът, плачещо за това, което той се канеше да свърши.


Погледна ръката си с недоумение, а пръстите му сякаш сами се разтвориха изгубили силата си. Брадвичката падна с глух звук на земята и се изгуби в наветият сняг.
А пред него, пред него Елхатата сякаш в този миг се събуди за живот и посегна с клоните си да го прегърне.
-Бодеш ми - закачливо й рече той и се пресети, как така му говореха смеейки се децата, когато ги прегръщаше в скута си и отъркваше наболата си брада неволно в тях.
-Бодеш ми, но нека! - рече той и нежно на свой ред я прегърна.
Стояха така, прегърнати двама. Мълчейки, дишащи заедно. Той с ударите на сърцето си, а тя с повеите на вятъра.
Час, два или нощ - никой не разбра.


На раздяла я погали нежно с длан по стъблото, прокара пръсти през игличките на клоните и, даже и я разроши закачливо.
-Е, аз да тръгвам мила моя Царице-Елхице! - прошепна и той, пое дълбоко дъх, помилва я за последно и пое надолу.
Обратно към града. Към светлините, дима и шума стелещи се в ниското.


С блеснали от лунната светлина очи и една странна усмивка на уста, която караше хората около него да се обръщат и да си казват - Коледа, Коледа иде!


Коледа иде, бре хора!

Правото да четеш

от Ричард Столман

Тази статия се публикува за първи път във февруарския брой от 1997 г. на списанието Communications of the ACM (том 40, брой 2).

От Пътят към Тихо¹ — сборник статии за причините за Лунарната революция, публикуван в град Луна през 2096 г.

За Дан Халбърт пътят към Тихо започна в университета, когато Лиса Ленц го помоли да ѝ услужи с компютъра си. Нейният се бе счупил и ако не заемеше друг, щеше да се провали с проекта си за семестъра. Нямаше никой друг освен Дан, който тя да се осмели да помоли за това.

Това постави Дан пред голяма дилема. Той трябваше да ѝ помогне, но ако ѝ дадеше компютъра, тя можеше да прочете книгите му. Да оставим настрана факта, че да оставиш някой да ти чете книгите значеше, че можеха да те вкарат в затвора за дълги години — самата идея да ѝ услужи отначало го шокира. Както на всички други и на него му бяха повтаряли още от началното училище, че да споделяш книги е нещо отвратително и лошо — нещо, което само пиратите правят.

Нямаше и голям шанс да не бъде хванат от АПС — Агенцията за протекции на софтуера. В лекциите по програмиране Дан научи, че всяка книга има датчик, който докладва на Учреждението за централно лицензиране от кого, кога и къде е била четена. (От Учреждението използваха тази информация, за да хващат пиратите, които четат, но и също така извличаха данни за личните интереси на хората и ги продаваха на търговците). Следващия път като влезеше в мрежата, Централното лицензиране щеше да разбере, а той — като собственик на компютъра, щеше да получи най-тежкото наказание, че не е направил всичко по силите си да предотврати престъплението.

Естествено, не беше сигурно, че Лиса щеше да чете от книгите му. Тя можеше просто да иска компютъра, за да си напише проекта. Дан обаче знаеше, че тя идваше от семейство от средната класа и едва съумяваше да си плати училищните такси, да не говорим за вноските за четене. Да чете от неговите книги може би беше единствения начин да завърши. Той много добре разбираше положението ѝ — на него му се бе наложило да вземе кредит, за да може да плати за всички научни статии, които четеше. (Десет процента от таксите за тях отиваха за изследователите, които пишеха статиите. Понеже Дан също се стремеше към академична кариера, той се надяваше неговите собствени изследвания да бъдат често цитирани и така евентуално да съумее да изплати заема си.)

По-късно Дан щеше да научи, че е имало време, когато всеки е можел да отиде в библиотека и да чете статии от научни журнали и даже книги, без да му се налага да плаща. Имало е независими учени, които са чели хиляди страници, без да им се е налагало да имат държавни субсидии. Но през 90-те години на 20 век както търговските, така и нестопанските издатели на журнали започнаха да изискват такси за достъп до изданията. През 2047 г. библиотеките, които предоставят свободен, публичен достъп до научната литература се бяха превърнали в далечен спомен.

Естествено имаше начини да заобиколиш АПС и Централното лицензиране, но те бяха незаконни. Дан имаше състудент в лекциите по програмиране — Франк Мартучи, който се бе сдобил с незаконен инструмент за изчистване на грешки — дебъгер и го използваше да изключва кода за следене на авторските права, когато четеше. Той беше казал на прекалено много приятели за това и един от тях го предаде на АПС за награда (студентите, които са затънали в дългове, лесно се изкушават да станат предатели). През 2047 г. Франк бе в затвора не заради пиратско четене, а заради притежанието на дебъгер.

По-късно Дан щеше да научи, че е имало време, когато всеки е можел да притежава инструменти за изчистване на грешки. Дори е имало такива свободни инструменти, които са били достъпни на CD или за изтегляне по мрежата. Някои от обикновените потребители били започнали да ги използват, за да деактивират кода за наблюдение на авторски права и най-накрая един съдия решил, че това на практика била основната им употреба. Това означавало, че дебъгерите били незаконни, а разработчиците им били пратени в затвора.

Програмистите продължавали да се нуждаят от инструменти за изчистване на грешки, което било в реда на нещата, но производителите на дебъгери през 2047 г. разпространявали ограничен брой копия, всяко с идентификационен номер и то само на официално лицензираните и официално заклети програмисти. Дебъгерът, който използваха в часовете на Дан, бе поставен зад специална защитна стена, за да бъде използван единствено и само за упражненията в университета.

Човек можеше да заобиколи датчиците за авторски права като инсталира модифицирано ядро на операционната си система. Един ден Дан щеше да узнае за съществуването на свободни ядра, дори цели операционни системи, които са съществували в началото на века. Но те не само бяха незаконни — както дебъгерите, но и беше напълно невъзможно да инсталираш такава операционна система на компютъра си, ако не знаеш неговата най-важна парола. А нито ФБР, нито „Майкрософт“ щяха да ти я дадат.

Дан реши, че не може просто да даде компютъра си на Лиса, но той не можеше и да ѝ откаже, защото я обичаше. Всяка възможност да говори с нея го изпълваше с наслада. А това, че тя се реши да го помоли за помощ — това значеше, че и тя го обича.

Дан реши проблема като направи нещо още по-немислимо — той ѝ даде компютъра си и ѝ каза своята парола. По този начин, дори Лиса да му четеше от книгите, Централното лицензиране щеше да си мисли, че всъщност ги чете той. Пак си беше престъпление, но АПС нямаше да научи автоматично за това. Единственият начин да узнаят беше, ако Лиса докладва за него.

Естествено, ако университетът някога разбереше, че е дал на Лиса паролата си, това щеше да е краят и за двамата като студенти — независимо за какво тя използваше паролата му. Училищната политика беше, че всяко пречене на средствата за наблюдение на студентите бе основание за дисциплинарни мерки. Нямаше значение дали си направил нещо лошо — нарушението всъщност беше, че затрудняваш администраторите да те наблюдават. Те просто приемаха, че в такъв случай човек се занимава с нещо забранено и нямаше нужда да разбират какво точно е.

Обикновено студентите не бяха изключвани за това, поне не директно. Вместо това им отказваха достъп до училищните компютърни системи, а тогава учащите неизменно се проваляха по всички предмети.

По-късно Дан щеше да научи, че тази политика в университетите се е появила чак през 80-те години на 20 век, когато студентите са ползвали много често компютрите. Преди това университетите са се отнасяли различно към дисциплината на учащите и са наказвали само действията, които са били вредни, а не просто тези, които предизвикват съмнение.

Лиса не докладва Дан на АПС. Неговото решение да ѝ помогне доведе до брака им. То ги накара да преосмислят и да се усъмнят в това, което бяха ги учили за пиратството като деца. Двамата започнаха да четат за историята на авторските права, за Съветския съюз и ограниченията върху копирането² и дори първоначалната Конституция на САЩ³. Те се преместиха на Луна, където откриха и други хора, които се мъчеха да се отскубнат от дългата ръка на АПС. Когато през 2062 г. се вдигна бунта на Тихо, всеобщото право да четеш скоро се превърна в една от основните му цели.

Бележка на автора

Тази бележка бе обновена през 2007 г.

Правото да четеш е битка, която се води днес⁴. Въпреки, че може да отнеме 50 години, за да потъне днешният начин на живот в забвение, повечето от описаните по-горе действия и закони вече са предложени. Много от тях вече са приети и реално действат в САЩ и други страни. През 1998 г. Законът за авторските права в цифровото хилядолетие (Digital Millenium Copyright Act — DMCA) установи законовата рамка в САЩ за ограничаването на четенето и даването назаем на книгите в електронен вид (както и на други данни). Европейският съюз въведе подобни ограничения с директива през 2001 г. Във Франция, по силата на закона „DADVSI“, приет през 2006 г., самото притежание на копие на DeCSS (свободната програма за дешифриране на видео на DVD), е престъпление.

През 2001 г. сенатор Холингс, който е спонсориран от компанията „Дисни“, предложи закон, наречен SSSCA, който изисква всеки нов компютър да е снабден с инфраструктура, която да предотвратява копирането и която да не може да бъде заобиколена от потребителите. Това показва една дълготрайна тенденция — започвайки още с чипа Clipper⁵ и други подобни предложения за предоставяне на ключовете на американското правителство: компютърните системи биват създавани по начин, който дава възможност на трети лица неприсъствено да контролират хората, които всъщност използват компютърните системи. Законът SSSCA е преименуван на CBDTPA (можете да мислите за него като закона „Consume But Don't Try Programming Act“ — Законът „Консумирай, но не се пробвай да програмираш“).

Скоро след това републиканците поеха контрола над Сената в САЩ. Те са по-малко обвързани с Холивуд в сравнение с демократите, така че не наложиха прокарването на тези предложения. Сега, след като демократите се върнаха на власт, опасността отново е висока.

През 2001 г. САЩ започнаха да използват Американската зона за свободна търговия (Free Trade Area of the Americas — FTAA), за да налагат същите правила във всички държави от западното полукълбо. FTAA е едно от т. нар. споразумения за „свободна търговия“, което всъщност е създадено, за да даде на бизнеса по-голям контрол над демократичните правителства. Налагането на закони като DMCA (ЗАПЦХ) е типично в този дух. FTAA бе ефективно отблъсната от Лула, президентът на Бразилия, който отхвърли изискването за ЗАПЦХ и други.

Оттогава, САЩ са наложили подобни изисквания на страни като Австралия и Мексико чрез двустранни споразумения за „свободна търговия“, и на страни като Коста Рика чрез друг договор — CAFTA. Президентът на Еквадор Кореа отказа да подпише споразумение за „свободна търговия“ със САЩ, но чух, че Еквадор е приел нещо като ЗАПЦХ през 2003 г.

Идеята, че ФБР и „Майкрософт“ ще държат най-важните пароли на персоналните компютри и няма да ви ги дават, не бе предложена до 2002 г.

Защитниците на тази схема са ѝ дали имена като „доверено ползване на компютри“⁶ (trusted computing) и „Palladium“. Ние я наричаме „предателско ползване на компютри“, защото същината е да се накара компютъра ви да се подчинява на компании вместо на вас. Това бе реализирано през 2007 г. като част от Уиндоус Виста — очакваме и „Епъл“ да направят нещо подобно. В тази схема, производителят пази тайния код, но ФБР не биха имали проблем да се доберат до него.

Това, което „Майкрософт“ пазят, не е точно парола в традиционния смисъл на думата — нито един потребител не я пише директно в терминал. По-скоро това е подпис и ключ за шифриране, който съответства на втори ключ, съхраняван във вашия компютър. Това предоставя на „Майкрософт“, и възможно всички уеб сайтове, които си кооперират с тях, неограничен контрол върху това какво потребителя може да прави със собствения си компютър.

„Виста“ предоставя на „Майкрософт“ и допълнителна власт. Например, „Майкрософт“ насилствено може да инсталират актуализации на системата, и могат да наредят на всички машини с инсталирана „Виста“ да откажат да заредят определен драйвер за някакво устройство. Основната цел на множеството ограничения на „Виста“ е да наложи DRM („Цифрово управление на ограниченията“), което потребителите да не могат да избегнат. Заплахата от DRM е причината, поради която започнахме кампанията DefectiveByDesign.org.

Когато тази история беше написана, АПС заплашваше малките доставчици на Интернет, че те трябва да предоставят възможност на АПС да наблюдава всички потребители. Повечето доставчици се предават, когато бъдат заплашени, защото не могат да си позволят да се защитават в съда. Един доставчик — Community ConneXion в Оуклънд, Калифорния отказа да се поддаде на исканията и е бил съден. По-късно АПС преустанови делото, но получи закона DMCA, който им даваше властта, която искаха.

АПС всъщност е Асоциация на публикуващите софтуер. Тя е изместена в полицейската си роля от Съюза на издателите на бизнес софтуер (Business Software Alliance — BSA). Днес BSA не са официално полицейско подразделение, но неофициално действат като такова. Като използват методи, които напомнят за някогашния Съветски съюз, те насърчават хората да предават колегите и приятелите си. Кампания на BSA, целяща да всее страх и проведена в Аржентина през 2001 г., отправяше завоалирни заплахи, че хората, които споделят софтуер, ще бъдат изнасилвани в затворите⁷.

Описаната по-горе политика за сигурност на университета не е измислена. Например, компютър в един от университетите в района край Чикаго показва следното съобщение при свързване:

„Тази система трябва да се използва само от упълномощени потребители. Действията на хора, които използват този компютър без необходимото упълномощаване или с надвишаване на упълномощаването си, ще бъдат наблюдавани и записвани от персонала на системата. В течение на наблюдението на потребители, които използват системата неправилно, или по време на поддръжка на системата действията и на упълномощените потребители могат да бъдат наблюдавани. Всеки, който използва системата, изрично се съгласява с такова наблюдение и е информиран, че ако това наблюдение открие улики за възможна незаконна дейност или нарушаване на правилата на Университета, персоналът, обслужващ системата, може да предостави данните от наблюденията на администрацията на Университета и/или правоприлагащите органи.“

Това е интересен подход към Четвъртата поправка на Конституцията на САЩ⁸: притискай повечето хора предварително да се откажат от правата си по нея.

Препратки

• Бялата книга на администрацията: Екип за информационната инфраструктура, интелектуалната собственост и националната информационна инфраструктура: Доклад на работната група за правата на интелектуална собственост (1995).
• Обяснение на бялата книга: разграбването на авторските права, Памела Самуелсън, сп. Wired, януари 1996 г.
• Продадено, Джеймс Бойл, в. „Ню Йорк Таймс“, 31 март 1996 г.
• Обществени данни или частни данни, в. „Вашингтон пост“, 4 ноември 1996 г. След като от вестника решиха да таксуват потребителите, които искат да четат статии по Интернет, махнахме хипервръзката към този източник.
• Обединение за обществено достояние⁹ — организация, която се противопоставя и се опитва да намали прекомерното увеличаване на властта на авторското право и патентите.

---

Това есе е публикувано в книгата Свободен софтуер, свободно общество: избрани есета от Ричард М. Столман.

Други текстове за четене

• Философията на проекта GNU
• Защита срещу копиране: просто кажи „не“, публикувано в Computer World.

В авторовата бележка се разказва за борбата за правото да четеш, както и електронното наблюдение. Борбата започва сега, а ето и връзки към две статии, за технологии, които се разработват в момента, за да ви отнемат правото да четете.

• Електронното публикуване: Статия за разпространението на книгите в електронен формат и проблемите с авторските права, които засягат правото да се чете копие.
• Книги в компютрите: Софтуер за контрола кой може да чете книги и документи на един персонален компютър.

Бележки на преводача:

1. Тихо: голям кратер на Луната.
2. Такива ограничения имаше и в България преди 1989 г. — достъпът до копирните машини се контролираше.
3. В Конституцията на САЩ се казва, че за да насърчи развитието на науката и полезните изкуства, Конгресът на САЩ може да въвежда за ограничено време изключителни права върху произведения и открития (раздел 8). Идеята на Столман е, че конституцията на САЩ по това време вече е изцяло променена.
4. Тази битка се води и в България. През 2006 г. КК „Труд“ атакува българските Интернет библиотеки, които съдържат произведения на български класици като Елин Пелин. Една от първите библиотеки, които пострадват е тази на слепите потребители: bezmonitor.com. Библиотекарят е бил повикан в НСБОП за предупреждаване.
5. Clipper: чип, който трябваше да се използва в устройствата за шифроване на глас. Част от дизайна му е предаването на ключа за шифроване на държавни агенции в САЩ, за да могат да подслушват разговорите.
6. В днешно време авторът на есето, Ричард Столман, използва термина „предателско ползване на компютри“ (treacherous computing). Причината за това е, че между притежателя/ползващия компютъра и самата машина няма доверие. Компютърът не се доверява на собственика си и не изпълнява команда зададена от него -— например „Копирай този файл“, а ползващият машината няма начин да се довери на системата, че тя ще изпълни неговата команда -— всъщност тя го предава.
7. В България една от кампаниите на BSA бе придружена с реклами: „Използването на нелицензиран софтуер върви в комплект с този хардуер“. Хардуерът представляваше комплект белезници.
8. Четвъртата поправка на конституцията на САЩ защитава срещу претърсвания, арести и задържане на имущество без изрично съдебно разпореждане или основателна причина да се предполага извършването на престъпление.
9. Обществено достояние (public domain) са творбите, чийто срок на покритие от авторски права е изтекъл. Такива са и творбите, чиито автори изрично са се отказали от авторските си права.

Оригването на овцете засилва глобалното затопляне

dnes.dir.bg - Оригването на овцете засилва глобалното затопляне

Австралийски учени ще отглеждат овце, които се оригват по-малко. Причината е, че 10% от емисиите на парникови газове в Австралия идват от метан, произведени от овце и говеда, съобщава испанският сайт minutodigital.

По този начин учените обясняват проблема с производството на CO2. По-конкретно, Би Би Си съобщи, че оригването на добитъка е "сериозен проблем" в борбата с изменението на климата, тъй като метанът, който отделят, е един от основните газове, причиняващи глобалното затопляне.
В Австралия има около 80 милиона овце и учените смятат, че намаляването на метана, който животните произвеждат като се оригват, може да окаже значително влияние върху глобалното затопляне.
Това не е първият път, когато научната общност показва стремежа си за намаляване на емисиите на метан при едрия рогат добитък. Изследователи в Канада вече са правили опити с крави.

Искат 10 млн.лв. от бюджета за ромски жилища : България : Общество : Novinar.net

Искат 10 млн.лв. от бюджета за ромски жилища : България : Общество : Novinar.net

10 милиона лева да бъдат отпуснати от централния бюджет за изпълнение на националната програма за подобряване на жилищните условия на ромите в България. Това е предложение на партия "Евророма" и е внесено в деловодството на Народното събрание от депутата от Коалиция за България Милена Христова. Предлага се парите да се изразходят за изграждане на социални жилища за нуждаещите се ромски семейства.

Щуровини :: И някъде там.

Бе вярващ в нормалният смисъл на думата - вярваше точно от там, от където свършваха отговорите на науката и започваше Неизвестното.
Онова неизвестно, което за миг може да преобърне животът ти из основи и да те накара да се питаш объркано - Ама как така, точно на мен ли можа да ми се случи? И за това, чат-пат влизаше в една стара и сгушена църквичка, обикновено по тъмно, кога нямаше кой да го види и срамежливо запалваше свещ пред иконостаса.
Не правеше разлики между Тях, просто и тук бе малко като на тото, от де да знае човек на кое точно място ще му се усмихне щастието, та и за това си ги редуваше. Днес на тоя смръщен и брадат светия, утре на девата с младенеца, а понякога, кога си бе по на зор, даже палеше и по няколко свещички, за по-сигурна комбинация.
Молеше се, молеше се за много неща, но всичките му молитви започваха с думите - Моля ти се Боже, дай ми... - и следваше новото желание. Онова, за което не му стигаха нито силите, нито волята, а още по-малко въображението му как да го постигне.
А Бог мълчеше и мълчешком сбъдваше молбите долитащи до него
На излизане от църквичката, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, за какво ли вече има да се моли на неговите си години?!- но една измачкана хартийка изпаднала от джоба на стареца му привлече вниманието.
Подритна я с крак, не, не бе банкнота. Но, аха и да я подмине, видя че това е сгънат фиш за лотарията. Взе го и се зачуди какво да прави с него. Да го върне на дядката? Огледа се, силуета му вече се бе стопил в зимният здрач. Повъртя я хартийката между пръстите си, изглади я с ръка, сгъна я на две и я прибра в джоба си.
И почти забрави за нея, когато по новините обявиха, че рекордният джакпот за годината вече е спечелен с един единствен фиш, само с една комбинация. Недоверчив към подобни чудеса - Хм, знаем ги ние как ги правят тези лотарии само за свои хора - той се пресети за хартийката в джоба си и я разгърна.
Те бяха там. Числата.
Започна бавно да ги сверява. Едно познато, две познати, три познати.На четвъртото започна да се успокоява, че късметът му е до тук и какво толкоз, някаква мижава сума, колкото да се почерпи, а ако има повечко късмет и някой друг с него. На петото число усети как нещо започна да го стяга под лъжичката, а на шестото дишането му стана на пресекулки. Студена пот изби по него, едно душащо го усещане за щастие бе стегнало гърдите му и мачкаше сърцето му в гръдният му кош. Бяха му нужни няколко часа, за да се освести от преживяното. Вика от щастие, плака от радост, подскочи даже и няколко пъти с викът - Да, да, да! - , но бързо се усети, че и някой друг може да го чуе. Един вече го бе чул и му бе дал това, за което се бе молил горещо.
Пари, приятели, известност.Не му трябваха други. Да искат и те от неговото. Да вземат протегнали просешки шепи от късметът му. Не, късметът му бе само негов и ничий друг.
Образът на старецът премина набърже като сянка през умът му, но той го прогони с думите - Да не си си губил късмета си дядка, явно не е бил за теб. За мен, за мен е бил!
Получи всичко.Та, нали с пари днес всичко се купува?Първи дойдоха приятелите. После жените. Гуляите, шумните купони, дори и круизът из Карибите, за който мечтаеше през скучните зимни вечери, заспивайки с любимият си брой на "Нешенъл Джиографик"
Получи всичко за което бе мечтал, всичко за което бе се молил някога.Една щедра и божествена награда за вярата му в Неизвестното. Но, нещо му липсваше, нещо.. едно такова.. неизразимо с думи. Нещо, за което той никога не бе се молил, не бе го и пожелал, но изгарящо го с всеки един ден, с все по-голяма болка от празнотата оставена от липсата му в него. Какво ли бе това, неизвестно и тайнствено нещо, след като вече имаше всичко.Всичко, което някога би могъл да пожелае?
Реши да се помоли. За последен път. Просто... нямаше и нужда да се моли някому, след като вече само нему се молеха. Разпъди охраната си с думите, че иска да е сам, намери в гардероба едни по-стари и невзрачни дрехи, ония късметлийските де ги пазеше за кадем и спомен от него ден и се запъти за последен път към малката черквица, де никой не го познаваше.
Запали последната свещ и се помоли.Помоли се с цялата болка, която бе горяла в него през годините на щастие и имане.- Господи, моля те, дай ми онова, което ми липсва, онова без което не мога, но не знам какво е!
И Бог чу молбата му. И му отговори.

На излизане от църквичката бързешком, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, още ли е жив на тия си години?! И точно да се блъсне в него, дядото се обърна и го погледна усмихнат в очите. А от тях звънтеше тишина. Оная тишина, която цял живот бе търсил и никога не бе откривал изричайки думите с дай. Светът бе застинал около него, цялата вселена бе спряла за миг, затаила дъх пред едно ново рождение. Неговото.

И някъде там, нейде в неизвестното, Бог с тои и се усмихва.
Заслушан в молбите ви.

Щуровини :: И някъде там.

Бе вярващ в нормалният смисъл на думата - вярваше точно от там, от където свършваха отговорите на науката и започваше Неизвестното.
Онова неизвестно, което за миг може да преобърне животът ти из основи и да те накара да се питаш объркано - Ама как така, точно на мен ли можа да ми се случи? И за това, чат-пат влизаше в една стара и сгушена църквичка, обикновено по тъмно, кога нямаше кой да го види и срамежливо запалваше свещ пред иконостаса.
Не правеше разлики между Тях, просто и тук бе малко като на тото, от де да знае човек на кое точно място ще му се усмихне щастието, та и за това си ги редуваше. Днес на тоя смръщен и брадат светия, утре на девата с младенеца, а понякога, кога си бе по на зор, даже палеше и по няколко свещички, за по-сигурна комбинация.
Молеше се, молеше се за много неща, но всичките му молитви започваха с думите - Моля ти се Боже, дай ми... - и следваше новото желание. Онова, за което не му стигаха нито силите, нито волята, а още по-малко въображението му как да го постигне.
А Бог мълчеше и мълчешком сбъдваше молбите долитащи до него
На излизане от църквичката, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, за какво ли вече има да се моли на неговите си години?!- но една измачкана хартийка изпаднала от джоба на стареца му привлече вниманието.
Подритна я с крак, не, не бе банкнота. Но, аха и да я подмине, видя че това е сгънат фиш за лотарията. Взе го и се зачуди какво да прави с него. Да го върне на дядката? Огледа се, силуета му вече се бе стопил в зимният здрач. Повъртя я хартийката между пръстите си, изглади я с ръка, сгъна я на две и я прибра в джоба си.
И почти забрави за нея, когато по новините обявиха, че рекордният джакпот за годината вече е спечелен с един единствен фиш, само с една комбинация. Недоверчив към подобни чудеса - Хм, знаем ги ние как ги правят тези лотарии само за свои хора - той се пресети за хартийката в джоба си и я разгърна.
Те бяха там. Числата.
Започна бавно да ги сверява. Едно познато, две познати, три познати.На четвъртото започна да се успокоява, че късметът му е до тук и какво толкоз, някаква мижава сума, колкото да се почерпи, а ако има повечко късмет и някой друг с него. На петото число усети как нещо започна да го стяга под лъжичката, а на шестото дишането му стана на пресекулки. Студена пот изби по него, едно душащо го усещане за щастие бе стегнало гърдите му и мачкаше сърцето му в гръдният му кош. Бяха му нужни няколко часа, за да се освести от преживяното. Вика от щастие, плака от радост, подскочи даже и няколко пъти с викът - Да, да, да! - , но бързо се усети, че и някой друг може да го чуе. Един вече го бе чул и му бе дал това, за което се бе молил горещо.
Пари, приятели, известност.Не му трябваха други. Да искат и те от неговото. Да вземат протегнали просешки шепи от късметът му. Не, късметът му бе само негов и ничий друг.
Образът на старецът премина набърже като сянка през умът му, но той го прогони с думите - Да не си си губил късмета си дядка, явно не е бил за теб. За мен, за мен е бил!
Получи всичко.Та, нали с пари днес всичко се купува?Първи дойдоха приятелите. После жените. Гуляите, шумните купони, дори и круизът из Карибите, за който мечтаеше през скучните зимни вечери, заспивайки с любимият си брой на "Нешенъл Джиографик"
Получи всичко за което бе мечтал, всичко за което бе се молил някога.Една щедра и божествена награда за вярата му в Неизвестното. Но, нещо му липсваше, нещо.. едно такова.. неизразимо с думи. Нещо, за което той никога не бе се молил, не бе го и пожелал, но изгарящо го с всеки един ден, с все по-голяма болка от празнотата оставена от липсата му в него. Какво ли бе това, неизвестно и тайнствено нещо, след като вече имаше всичко.Всичко, което някога би могъл да пожелае?
Реши да се помоли. За последен път. Просто... нямаше и нужда да се моли някому, след като вече само нему се молеха. Разпъди охраната си с думите, че иска да е сам, намери в гардероба едни по-стари и невзрачни дрехи, ония късметлийските де ги пазеше за кадем и спомен от него ден и се запъти за последен път към малката черквица, де никой не го познаваше.
Запали последната свещ и се помоли.Помоли се с цялата болка, която бе горяла в него през годините на щастие и имане.- Господи, моля те, дай ми онова, което ми липсва, онова без което не мога, но не знам какво е!
И Бог чу молбата му. И му отговори.

На излизане от църквичката бързешком, за малко да събори един старец петлеещ немощно крака пред него. Прегърбен, невзрачен, свит надве от студа под закърпеният си балтон. С неохота му направи път - Къде е тръгнал и тоя да се вре, още ли е жив на тия си години?! И точно да се блъсне в него, дядото се обърна и го погледна усмихнат в очите. А от тях звънтеше тишина. Оная тишина, която цял живот бе търсил и никога не бе откривал изричайки думите с дай. Светът бе застинал около него, цялата вселена бе спряла за миг, затаила дъх пред едно ново рождение. Неговото.

И някъде там, нейде в неизвестното, Бог с тои и се усмихва.
Заслушан в молбите ви.

Щуровини :: В отговор на официално писмо от Blog. bg

Щуровини :: В отговор на официално писмо от Blog. bg

Здравейте, (ново)

Моля да преустановите с нарушаването на Условията за ползване на Blog.bg, а именно да публикувате материали, които са насочени срещу честта, достойнството и доброто име на друг потребител или собствениците на сайта.

Екип на Blog.bg

Чест, достойство, добро име.

Да ги разгледаме едно по едно.
Чест
Има ли чест човек, който постъпва по безчестен начин?
Честно или нечестно е да прилагаш двоен стандарт в преценката си, кое подлежи на санкциониране и кое не?
Честно или нечестно е, към едни безчестни постъпки да се отнасяш все едно, че ги няма и да си затваряш целенасочено очите пред тях, само и само да провокираш напрежение между потребителите на сайта, почувствали се засегнати и ощетени от една подобна несправедливост?

Имат ли чест тези, които днес обещават едно, а утре се отмятат от думите си ни лук яли-ни лук мирисали?

Не мисля.
Достойнство. Достойно ли е, да сложиш в класацията за най-четени едни от най-бездарните и най-крадливите потребители на сайта?
Достойно ли е да манипулираш аудиторията на сайта, препоръчвайки произведения провокиращи най-пошлите и мерзки качества в човека?
Достойно ли е, по изкуствен път, на ръка да променяш брой прочити и гласове за даден блог, като по този начин го представяш в невярна светлина пред аудиторията му?
Достойно ли е, възползвайки се от позицията на по-силният да преследваш и цезурираш всяко едно мнение, което посочва грешките ти?

Не мисля.

Добро име.
Добро ли ще е името на този, който е назначил на работа хора без чест и достойнство, хора целенасочено подронващо авторитетът му с нечестните си и користни постъпки? Хора, доказани непрофесионалисти, изживяващи се като богове единствено поради мнимата власт, която им е поверена в ръцете.

Хора, които наместо да се стремят да подобрят средата на сайта и да привлекат добри автори в него, всячески стараещи се да ги прогонят, чрез съзнателно уронване на авторските им права и тролски атаки срещу тях?

Добро ли ще е името на фирма, чиито служители го петнят с действията си?

Не мисля.

Та, ето и моят отговор на писмото получено по-горе.
Не мисля, че с моите действия в блога уронвам нечии чест, достойнство и добро име, защото за да стане това от моя страна, то първо тях трябва да ги има.

Към настоящият момент, никой от модераторският екип не е показал частиза чест и достойнство за да излезе на светло и да застане отговорно като личност зад действията си - постъпка, единствено която би създала добро име на сайта, а от там и на неговият собственик.

Целенасочената липса на прозрачност в управлението на сайта говори много лоши неща за хората които седят зад него, а от там и за хората които са ги наели да вършат това.

С уважение към тези, които ще ме разберат и с неуважение към тези, които си мислят, че ще ме накарат да замълча и да преклоня глава пред неистините тук.

25-годишна девойка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красива…

Онлайн списание за мъже:

25-годишна девойка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красивa пуска в елитен сайт за запознанства следния въпрос:

Къде бъркам? Търся да се омъжа за човек, който печели най-малко половин милион на година. Знам как звучи това, но имайте предвид, че да печелиш милион на година означава да си средна класа в Ню Йорк. Така че изобщо не мисля, че се целя прекалено високо.

Познавам една жена от групата ми по йога, която е женена за банкер в инвестиционна банка и живее в Трибека /друг скъп квартал/, а тя дори не е толкова хубава, колкото мене, нито е особено умна. Какво прави тя и какво да направя аз, за да стигна нейното ниво? Ще ми дадете ли някакви съвети? Моля, задръжте си обидите – аз честно и почтено питам.

Повечето жени мислят по същия начин, но го крият, а аз поне си казвам кое как е. Нямаше да търся такъв тип мъже, ако не смятах, че съм повече от достойна за тях – като външен вид, култура, любов и умения в домакинството.

***************************************
Следва отговорът стил Freakonomics на брокер от Ню Йорк, който отговарял на условията й:
Прочетох поста ти с голям интерес и сериозно се замислих над твоята дилема. Не ти губя времето, защото се класирам според твоите критерии: печеля над 500 хиляди годишно. Но така, както ги виждам нещата, ти ми предлагаш, чисто и просто, една много скапана сделка.

Ето защо: ако махнем всичките глупости, дето си ги наговорила, това, което предлагаш, е проста размяна – ти предлагаш своите прелести срещу моите пари. Просто и ясно. Обаче има още едно съществено нещо – твоята красота ще намалява с времето, докато парите ми – не. Всъщност даже, много е вероятно аз да печеля все повече през следващите години, но е абсолютно сигурно, че ти по-хубава няма да станеш.

Така че, икономически погледнато, ти си амортизиращ се актив, докато аз съм актив с увеличаваща се стойност. И не само че ще се амортизираш, ами амортизацията ти ще се покачва всяка година. Ти си на 25 и вероятно ще останеш доста секси в следващите 5 години, но все по-малко секси всяка следваща година. После красотата ти ще започне да избледнява и на 35 вероятно няма да ставаш за нищо

Така че, ако си говорим по брокерски, не е изгодно да те купя за дълго /което ти всъщност предлагаш/, а по-скоро да те ползвам за кратко и да те продам бързо. Ако смяташ, че говоря грубо, ще ти кажа следното – ако моите пари изчезнат, същото ще направиш и ти, така че и аз трябва да имам някакъв вариант, когато красотата ти се изпари. Просто е: както ти поставяш условията – има смисъл да си ми само любовница, а не и жена.

Отделно от това, в началото на моята кариера научих много за ефективността на пазара. Затова се чудя защо момиче като теб – интелигентна, стилна и изключително красива – не е успяла да си намери-чичко паричко досега? Трудно ми е да повярвам, че, ако си толкова готина, колкото казваш, мъжът с 500-те хиляди на година все още не те е намерил, пък ако ще и само за да те пробва?! Надявам се, че съм ти помогнал. А, ако размислиш и започнеш да се даваш на лизинг – обади се.

Некоректна Банка - Уникредит Булбанк, Не ползвайте дебитна карта - виза електрон /Visa Electron/

"Некоректна Банка - Уникредит Булбанк, Не ползвайте дебитна карта - виза електрон /Visa Electron/"

Свинския грип е биооръжие - Джоузеф Моше

Мислите стават неща! :: Свинския грип е биооръжие - Джоузеф Моше

Жива да не бях!

Преглеждам си чат-пат обявите в сайтовете, проследявайки пукането на балона, но една от тях искрено ме изуми с наглоста си, а именно :

НАЙ - СИГУРНАТА СГРАДА!!! Апартамента се намира в експериментален блок строен от сеизмологичният институт и тестван за сеизмична устойчивост - това е най-сигурната сграда в България от сеизмологична гледна точка.

А бе, а нека някой да ми обясни, как се тества сграда на земетресение?
Почваш да я буташ, дорде се залюлее или залагаш в основите й взрив, след който ако не падне я обявяваш за най-сигурната??!

Айде, сбогом!

И това ми било приятели?
Наместо да ме попитат добре ли съм, чай да ми донесат, да ми зададат по приятелски и въпросът - искам ли бисквитки към чая в леглото, - те.. на долна свиня ще ме обиждат!
И какво долно има в това да вдигнеш температура, да кихнеш два пъти и да се поглезиш малко?
Оквичал съм им бил на главите с непрекъснатите си оплаквания? Да им съм се махнел, че съм бил заразен?!! А кога дойде Коледа, всеки за мене пита, нали?
Ами вирус е това бре, как няма да се оплаквам - то глава те боли, гръб те боли, гъз те боли, всичко боли бре? Те като ми се оплакват, аз оплакал ли съм се от тях? Не, дори и напротив - винаги съм до тях, а сега квичал съм им?!
Ами квича, ей мъ на - квича си! Да ви..
Треснала ги е някаква фобия, всичките са почнали покрай нея да странят от мене.
Медиите са виновни да знаете. Свинете за това виновни , свинете за онова виновни, а че е свински станал животът на всички ни и цял живот сме натискани в калта без право да излезем от нея, за това що никой не ще да пише из медиите, а?
Дай им ти там, едната свинска истерия и вече кой е враг номер едно, а? Свинята, най-добрият приятел на човека!
Да не ти се случи да кихнеш и вече всички наоколо почват да те гледат накриво и да странят от тебе, сякаш не виждат в тебе най-добрият си довчерашен приятел, а самата смърт дошла с косата да ги вземе.
Писна ми от тия масови истерии!
Ще се махна, пък да видим сетне, на кой ще викат, че бил свиня и им е писнало от оплакванията му!
И ще видите после вие една ми ти Коледа, ще я видите, ама през крив макарон ще я видите!
Ще си седите тъжни около коледната трапеза и ще си мислите с мъка за мене.
А коремите ви ще къркорят на гладно. Коледа без мене? Как ли пък не?!
Ще страдате, ама мен ще ме няма, пък на!
Отивам си далеч от всички вас, неблагодарници такива!
Долна свиня съм бил - ха ма ха!
Айде, сбогом!

Едно ми е свинско...

Blog.bg - Твоята гледна точка. Български безплатен блог хостинг и блог портал.: "Бре-е-е, че студ!
За сто метра ходене под бръснещият вятър с прехвърчащи скрежинки между клоните на дърветата и ми окапаха ушите!
А е само началото на Ноември.
Златна есен с морави носове, сега човек да си е нейде на топличко и в никакъв случай да не излиза навън - не е за хора.
Свинско време си е, свинско и винско!
Да наточиш от онуй червено винце, с индигов нюанс на червеното, гъсто като кръв, плътно на вкус и с богат послевкус сбрал в себе си целият аромат и зноен пек на лятото.
Да замезиш, да отпиеш бавна глътка, да я задържиш за кратко в устата си, за да се наслади небцето ти на богатият й вкус, да примижиш от удоволствие и все така премрежил очи, да отпиеш бавно следващата.
А пред теб да вдига пара капамата в глинено гърненце, гъделичкащо обонянието ти с парата, която се извива от него, караща те да примлясваш в нетърпение и да човъркнеш с виличка измежду изобилието от мръвки, избирайки си най-сочната, най-вкусната и най-апетитната.
Да олабиш колана, да се отпуснеш назад и да се не притесняваш от растежа на обиколката си в талията!
Иде зима, да я почетем достойно и подобаващо!"

Щуровини :: Свят на смърта

Щуровини :: Свят на смърта: "Не го мисли, а просто пиши!
Черновата се пише със сърцето, а беловата с ума. Думички изречени от Шон Конъри, които ме накараха да се позамисля малко над казаното и да си река - Да, така си е!
Колкото повече се замисляш върху това, което има да кажеш, то толкова по-неестествено и лицемерно си звучи то.
Студено е.
Но не студът навън ме смразява, а студът вътре в нас, от ден на ден с все по-голяма лекота преживяваме трагичното около нас, претръпваме и закоравяваме вътрешно от пренасищането си с негативени новини от медиите.
Убити, пребити, ранени, премазани... това се случва някъде далеч от нас, с нечии виртуални съдби, нещастия които не ни засягат пряко, а ни карат дори и напротив да се чувстваме по-добре от факта, че не се е случило на нас, че тоя път съдбата ни е подминала и се е смилила над нас.
С усещането, че сме безсмъртни и ненараними преминаваме мимоходом през черната статистика, а насред нея се набива една наистина тревожна новина - 15 000 убийци излизат на пътя - това са онези с купените книжки за управление на МПС.
Тия същите, които кога трябва да сменят скоростите гледат към скоростният лост и навлизат слепешката в насрещното платно, джигитите на които мама и тати покрай новата мощна кола са им подарили и шофьорска книжка 'скрита' в жабката.
Защо да се мъчи детето да ходи по разни курсове и зли инструктори да го овикват там като пълен некадърник, когато всички може да се купи с пари?
И му купуват, фалшива доза увереност и прекомерна доза самочувствие.
Такова, що го прави в камикадзе на пътя за ужас и скръб на всички, които не подозират за това.
Колко пъти ми се е случвало да изтръпам на пътя от подобни 'шофьори' не е истина направо и все си викам, то за такива като тях КАТ няма да помогне, защото катаджиите са долни и подкупни, не - за такива като тях има мантинели и крайпътни дървета.
Лошото е само в това, че ... умират и невинни.
Невинни, които в наивността си до сега са си затваряли очите пред корумпираноста на КАТ, пред начините по които се взима свидетелство за правоуправление и всички ония неща, за които всички си знаем, но някак си ги приемаме в рамките на нормалното, за държавата в която си живеем.
Живеем до онзи трагичен момент, в който невинноста ни не се прекърши от злото, на което сме дали път с безхаберието и безразличието си.
Убиват нас, близките ни, приятелите ни.
Убиват ги тези, с които сме се примирили, че имат правото да играят по други правила, правилата на наглеците плащащи си за правото да ни избиват.
И няма да се оправят нещата.
Не може и да се оправят, докато ние не се променим вътрешно и не спрем да се самозалъгваме, че случващото се около нас, не зависи от нас самите.
А до тогава, до тогава не ни остава нищо друго освен да се молим, когато сме на пътя съдбата да ни пожали за пореден път.
От нас самите и от глупостта родила безхаберието ни към света, в който сме обречени да живеем - свят на смърта."

Денят, за който никой не разбра.

Корабът им бе в далечна орбита около Земята, скрит зад сянката на Луната.
Всичко за денят на инвазията бе готово, последните проверки на оръжейните системи течаха, десантчиците бяха заели местата си в глайдерите, с които щяха да атакуват нищо неподозиращото земно население.
Рутинна задача - поредната планета, в поредната затънтена слънчева система на майната си периферна по ръба на галактиката. Кой ли щеше да разбере, а и кой ли щеше да обърне внимание на подобно дребно и незначително колониално завоевание?
А планетата изглеждаше обещаваща, изкушаващо мамеща с приятният си син цвят.
С все още запазен озонов слой, сравнително добра за дишане кислородна среда, не дотам изчерпани ресурси и най-важното - огромни количества от работни ръце.
Ръце силно казано, защото жителите на Земята бяха ощетени. Проектанта им бе заложил само две ръце наместо наложилият се стандарт за четири, доказал практичността си в останалата част от галактиката.
И всъщност, именно отсъствието на Създателя на този свят провокира интересът им към него. Повечето планети си имаха Стопани, който нерядко успешно се противопоставяха на намеренията им да бъдат завладени, а в някой случаи дори и им нанасяха сериозни поражения, които се помнеха с поколения наред. Именно това ги бе направило и предпазливи с течение на еоните от време, в които се развиваше империята им.
Е, този случай за щастие не бе такъв, планетата изглеждаше напълно беззащитна, просто се искаше само да протегнеш ръка и да си я вземеш.
Чудно, как никой досега не я бе окупирал преди тях, си мислеше Командор Фаерлют преди да натисне бутона, с който щеше да подаде сигнал за всеобща атака. Какъв късмет, какъв късмет!
Лека хищна усмивка се плъзна по лицето му и една от незаетите му с друго ръце се пресегна към таблото...
- Спрете, моля ви сър, спрете веднага ! - го сепна гласът на влетелият изневиделица през вратата му адютант.
Главно-командващият се извърна сепнато и погледна изненадано натрапника , повдигайки вежди по оня си начин, след който обикновено следваше заповедта му за окончателно терминиране на провинилият се.
- Сър, на път сме да се сблъскаме с неподозирана заплаха! Цялата ни атака е под съмнение за провал, ето последните данни на разузнаването ни.. - почти прегърбен надве в поклон, адютанта му подаде таблета със сводката на разузнаването.

Часове преди това, малък разузнавателен глайдер, бе навлязъл в ниска орбита около планетата, за да получи нужната информация за отбранителните сили на тези, които щяха да бъдат покорени.
Напълно невидим за всякакви радарни системи, се бе прикачил към един стар и очукан от звезден прах комуникационен спътник и бе копирал тайните носещи се из ефира на Земята.

- Странно, това до сега го нямахме, какво ли пък ще е това??! - озадачено се запита Властелинът на Ужаса, командор Фаерлют, преглеждайки образите насипващи се по екрана.
А там, едно странно и чудато синьо създание, бе застанало до една заключена врата. Държащо източен предмет с непозната форма в ръцете си и усмихващо се към екрана. Постоя за миг, а сетне се втечни, промени изцяло плътността и формата си, като по този начин премина през микроскопичният процеп под вратата, след което по обратният път се само-възстанови, доволно размахвайки дългият странен предмет, правейки с него замитащи движения по земята.
- Нано технологии?! На по-високо ниво от нашите?! Какво ли още имат? - запита се командорът и трескаво започна да прехвърля останалите записи.
На следващият запис, цяла една планета с милиарди зелени амебо-същества подобни на народът му, бе унищожена за миг от кораб преминал за миг и облял всичко със странна синя течност-светлина.
Гледка несравнима дори и с тези видени до черните слънца, лакомо погълнали и изяли планети си.
Всеки следващ запис бе един от друг по-плашещ и по-страшен, с апокалиптични картини надхвърлящи по разрушителна сила и мощ, всичко познато от историята им.
Време, пространство, материя - всички тайни на галактиката явно бяха станали достъпни за жителите на тази планета, единствено за да бъдат създадени чрез тях най-мощните и разрушителни оръжия виждани някога в Обединените Галактики. Никой, никога не бе срещал подобна сила и злост.
Същества появяващи се от нищото и само с щракване на пръсти... променящи сътворението.
Усмихващи се постоянно към екрана, садистично демонстрирайки сили и способности непознати в познатата част от вселената.
Дори и за ветеран като него, кален в не една междугалактическа битка, видяното бе много над прага на психическата му поносимост.
- Отменете атаката! Прибираме се и нека заедно да се помолим, никое от тези зли създания да не е разбрало, че сме били тук, защото нямаме шансове да се борим с подобни същества! - изстена командора захвърляйки ужасен таблета, неспособен да гледа повече страховитите гледки на него.
Десантните глайдери бяха прибрани обратно в корабът майка, на войската й бе разяснено, че всичко е било само Учение, изказани бяха благодарности, раздадени бяха даже и поредните медали и награди, но всичко това - едва на няколко светлинни години от Прокълнатата слънчева система с демоничните й същества.
А в каютата на командора, таблета си лежеше счупен и захвърлен на една страна на пода, като само едно странно съобщение се повтаряше на екранът му отново и отново... "Рекламна пауза"

Родопите

 

 

 

 

Воаяж

Тревожно е.
От долната палуба вече се чуват писъци.
Някой тихо каза, че вече е пълна с вода до половината.
Тихичко.
За да не го чуе Капитанът, който ни увещава ведро по интеркома, как кораба държи правилният курс, пробойни няма, а спасителният бряг е близо.
То, пробойни може и да няма, ама и спасителни лодки няма.
Боцманът ги продаде на предното пристанище.
За да заредял корабът с гориво.
За какво са ни били спасителни лодки, та корабът ни е непотопим!
Важното е сега, да не се всява смут, защото всеки един слух кара пасажерите да бягат от ляво на дясно на палубата и обратно, а това люлеело опасно кораба.
Пак се дочува тих гласец. Казващ, че сме заседнали в тинята.
Поглеждам през илюминатора - всичко надолу е мътно и непрогледно. И хоризонта е мътен.
Притулен зад черни буреносни облаци.
 От интеркома отново долита приповдигнатият глас на капитана, увещаващ ни да чакаме разхладителен дъждец. Щял да сбъдне още една наша мечта.
 Коя?,- не казва.
 Мирише на лошо. Предполагаме, че е от труповете на долната палуба, но никой не смее да се оплаче на глас. За да не се заклати кораба.
 Дочува се музика и стъпки на танцуващи крачета. От лукс класата. Непотопяемата.
 Чуват се вече и апели да сме сменяли Капитанът. И на негово място да сме изберяли Боцманът. Даже  и ни плашат, че ако не го изберем, корабът ни щял окончателно да потъне.
 Не че, нещо му имало сега, опазил ни Бог да разклатим палубата!
 Стоим тихичко и не смеем да гъкнем. Вонята е нетърпима, някои са се надвесили вече наполовина навънка за глътка въздух.
 Отгоре, някой им крещи да не дезертират, точно сега корабът се нуждаел от усилията на всички ни, за да продължи напред.
 Спрели ли сме? А тътена, който се чува постоянно, тогава от какво е?
 Под прага на каютата, започна да навлиза вода. Крещим и викаме за помощ, а от горната палуба ни укоряват, да не разпространяваме слухове и да не клатим кораба.
 При тях вода нямало.На кораба всичко е спокойно.
 Той продължава смело напред.

Още ли се чувствате оптимисти, относно бъдещето си?

Ако искаш да направиш една държава зависима, потопи я в неизплатими външни дългове.
Ако искаш да е предана на политиката на САЩ - вкарай я под робството на МВФ.

Два постулата, на които до скоро гледах със съмнение, така както и гледам на световните конспиративни теории, докато търсех за себе си отговор на въпроса - Кой и с каква цел създаде ипотечната криза у нас?

Българина от край време си е създание аполитично и не му дреме кой го управлява, стига да има какво да яде, какво да пие и покрив над главата си.

Световната икономическа криза ще намали ищаха му към първите две, но как да вземеш имота на българите, които на глава от населението са с най-голям дял жилищна собственост в света ( около 96% ) ?

И ето, как се роди един наистина хитроумен план за решаването и на този проблем..

Хитроумен, защото в рамките на изтеклите 3-4 години, когато бе в ход медийната истерия платена от банките, за ипотечно и кредитно заробване на населението, никой не си даваше сметка, за това че бъдещето ни няма да е постлано само с цветя и рози от нарастващият ни БВП с темпове изпреварващ този и на азиатските тигри.

Така, както и почти никой не си даде сметка , че нарастването на брутният ни продукт и чуждестранните инвестиции бяха рожба изцяло на "инвестиции" в сферата на имотната пирамида.
А всеки един балон, както се надува - така се и пука, и си иде времето за разплата и горчива равносметка.
Колцина от теглилите ипотечен кредит са чели абзаца с дребни букви на финала на договора си с банката, че банката има право да изисква допълнително обезпечение ( втори имот) , както и да превалутира кредита в друга валута.

В превод?
Какво имаме в момента?

Една тотална обезценка на недвижимите имоти на фона на цените им от лятото на 2008-а година, на места надхвърляща 50%.

Един български лев, които мнозина експери считата за многократно надценен, а родни износители приемат, като основната пречка пред износ ( отбелязъл спад с повече от 75% по техни данни, а по тези на статистиката с над 30% на фона на миналата година)
( По данни на Георги Чалъков - председател на новосформиралата се пред 10 дни Асоциация на пострадалите от кризата - наблюдава се спад на износа със 75 %, има увеличаване на безработицата до 20%, фалит на малки и средни предприятия с ръст 40%, спад на чуждите инвестиции също с 40 % )

Една икономика, която продава на чуждите пазари не заради високотехнологично или конкурентно производство, а най-вече поради мизерно ниското заплащане на труда у нас, в съчетание с все още евтини енергоносители.
Цената на енергоносителите си расте, на много места заплащането е намалено, но въпреки това, спада си е налице.

Другият интересен момент е масовата практика във всички банки да притискат кредитополучателите си в лева, да превалутират кредитите си в евро, примамвайки ги чрез по-ниските си лихви. ( И да ви питам вече превалутиралите - След като борда падне и едно евро придобие стойност между 3.50 и 5.00 лева, как ще го плащате кредита със заплата в лева ?)

Вие все още сте спокойни, имате депозит в банка?

Не се радвайте чак толкоз, ами вземете и прочетете чл.23 от Закона за гарантиране на влоговете в банките, където черно на бяло си е написано следното "при влог в чуждестранна валута на вложителя се изплаща левовата равностойност на гарантирания размер на влога по курса на БНБ в началния ден на изплащане на гаранцията по влоговете". Казано направо, всички валутни влогове ще бъдат изплащани в обезценени левове, ако междувременно бъде провален валутният борд.

Още ли се чувствате оптимисти относно бъдещето си?

Имаме валутни резерви?
Вижте колко са към момента, как всеки месец казваме сбогом на поредният милиард, а задлъжнялостта ни расте ли расте с всеки ден.
Имаме шанс за експерно правителство?
И какво ще управлява то , след като за 2010 май няма вече смисъл да се прави проекто-бюджет, защото държавата ни по него време ще е обявила банкрут.

За да дойдат акулите.
Тези, които поръчаха музиката, на която ние подскачахме и скачахме щракайски с пръсти - Са Са !

А сега?