понеделник, 1 ноември 2010 г.

You again?

 Да си блогър е пристрастяващо.

 В началото човек се чувства объркан, не знае какво да каже, как да го изрази и към кого точно да се обърне в невероятно разнообразната аудитория от скучаещи посетители на интернет.
 С течение на времето разбира, че писането е една от най-добрите психотерапии, започва да се чувства добре от донякъде ексихионистичното си саморазголване в нета, до момента в който загуби напълно връзка с реалността въобразявайки си като един бивш френски крал, че света се събужда от живот, само и само да прочете новото което е сътворил, дори и то да може да бъде оприличено със съдържанието на нощно гърне изнасяно дискретно сутрин.
 Преди година, може би щях да се почувствам длъжен да отразя денят на народните будители, пишейки къде с огорчение, къде с възмущение за това, как днес нито са народни, нито са будители, а днес... днес отминавам текущият ден с досада съзнавайки, че няма как да събудиш този, който е избрал да прекара животът си в сън и мечти.

 За много неща тези от нас избрали да споделят мислите си под формата на личен блог имат шанса да ги променят. Най-малкото чрез силата на груповото споделяне, което ти дава усещането, че не си сам, не си луд и .., и може би имаш основанието да пишеш за това, което те вълнува. Но, къде е тънката разлика между личната ни позиция и истинската възможност да променим света около нас, чрез публичното й изразяване в интернет?
 Тази невидима граница, чието прекрачване те вкарва в групата на досадните мърморещи е тясна и незабележима. Още повече, че все още ни е страх да назоваваме нещата с истинските им имена. Страх, умело поддържан чрез политиката на медийна цензура срещу всеки един позволил си да критикува прямо и открито постъпките на тези, които сме избрали да ни управляват и представляват. Налагайки се да сменим прямотата си с иносказателност, за да успеем по мойсеевски да запазим и агнето цяло, и вълкът сит.

 Да кажем, така че да бъдем разбрани и да бъдем разбрани, без казаното от нас, да се обърне срещу самите нас.
 Не живеем в свободни времена. Не.
 Но... запитайте се - Какво е свободата, освен личното ни усещане за границите в които се простира възможноста ни да бъдем самите себе си?
 И докато отстоянието до тези невидими граници зависи от нас, то ще има за какво да бъдем самите ние, а не клонинги на някой друг.



2 коментара:

Вашият коментар