Весела

Роди се с изгрева на луната, в една ясна и тиха лятна вечер, кога щурци огласяха с песен полето и само славеят дръзваше да ги надпее.

Проплака тихо и се заслуша в песента на вятъра, сгушена в скута на майка си, с коси посребрени от звездна светлина.

- Ще я кръстим Весела - отсече баща й.

Тя ще е нашата радост от тук насетне !

Така си и стана, растеше си Весела, като тихо и скромно дете, за радост на родителите си , сдобили се с късна рожба, растеше и само една странност имаше в нея.

Всички деца си играят, пищят и се боричкат в окосеното сено, а само наша Весела си седи кротко отстрани, а погледа и все нейде встрани, все нещо си чака , умислена в себе си.

- Веселке, ти що си не играеш маминото, иди децата те чакат, може ли така отстрани да ги гледаш и в игрите им да не играеш? Какво ти има миличко, болно ли си ? - се опитваше майка й да я накара да потича с тях, да се сборичка ако трябва, какво от това че е момиче - дете е все пак, може ли отстрани да седи и да не играе , та все другите майки така странно да гледат към нея, а наша Весела тихо й отговаряше - Остави ме Мамо, добре си ми е така, аз така си играя.

- Как така, сама си играеш ? - попита уплашено майка й .

- Не съм сама бре Мамо, не виждаш ли вятъра, който иска да се гоним с него, не чуваш ли тревата, която ме моли с нозете боси да тичам по нея , цветята които песни ми пеят кога ги погаля ?

- Стойчо, болно ни е детето, давай на доктор да го водим, има му нещо, болест някаква го е налегнала ! Божке ле Стойчо, каква ли ни мъка тоя път ни е споходила , та детенце с такава болест да ни се види ?

Давай, давай мъжо, ти изкарай колата, а аз ей сегичка приготвям набърже детето, че болест не чака, може и по-лошо да стане !

Уплашиха се и майка , и баща й, и с пребледнели лица на доктор я заведоха.

Специалист.

Голям и всепризнат.

При кой се лесно не влиза, та... продадоха набърже теленце, само и само доктор, наша Весела навреме да види.

- Нищо му няма на детето - отсече доктора.- Просто,... е ... как да река , рядко интровертен тип с изключително буйно въображение.

- Ин-н-нт.. , какво докторе, какво й има, тоя тип лекува ли се ? - почти проплака в ужас майка й , прикривайки Весела зад себе си, в очакване на най-лошото.

- Не, не се лекува. Ама , какво сте ми и двамата прибледнели, успокойте се, физически си е напълно здраво детето , просто как да го река... хм, мечтателно е то и си живее в света на приказките, които въображението му рисува.

- Луда е ! - отсече Стойчо - Луда е наша Веселка, ама не тя е виновна, лудост нашето беше - дете да желаем, на тези ни години.

- Не бре хора, нормално си е детето - опита се да ги убеди доктора, но колкото повече се стараеше, толкоз по-странни и необясними за тях думи използваше и това само засили болката и тъгата по лицата им.

- Е, каква си е, наша си е ! Наша рожбичка си ни е Весела, а пък.. кога порасте.. ще видим. Все един добър мъж за нея ще се намери, кой да се грижи, кога ний вече не можем.

Че то нашето, преброено е вече, ама нейното... - тихо каза баща й и скришом издайническа сълза забърса.

Тихо прибраха се те на село, по мръкнало, да ги не видят комшиите и да не разпитват, къде са ходили, за болеста на Веселка да се не разчуе.

И само тихият вятър, чу хлиповете на майка й и молитвата на баща й , след като Веселка с целувка приспаха.

Чу ги и далече отнесе.

Там, където се бяха стопили и думите на доктора, че страшно си няма. Че Веселка е дете нормално, нищо, че с други деца не играе и с вятър и треви си хортува.

А Веселка си порастна.

Тиха, в себе си вглъбена и глава наклонила леко встрани, сякаш някой й говори, а тя му думите слуша. Слуша и се усмихва.

Красавица надали бе нявга се раждала, кат таз мома - стройна фиданка.

Ако има думи, кои нейната хубост да опишат.

Хубост, що те караше, ако си на трапеза с нея и от глад да умираш, залък хляб в уста си да не сложиш, а само нея да гледаш и с хубостта й да се храниш.

Идваха ергени всякакви да я искат, но кога наш Стойчо насаме с тях останеше, всички си тръгваха.

Идеха като аслани, а си тръгваха като...

А Стойчо си бе честен и прям, не искаше с лъжа добро на рожбата си да стори и истината им в очи казваше - Луда си е наша Веселка, луда си е , ама си е тиха, оправна и грижовна.

Без нищо я давам, но едно от тебе ще искам .

Грижи се за нея и я обичай така, както я обичахме и ние !

И бягаха, наплашени от тез думи бащини ергените, не намерили ни обич в сърцата си, ни смелост в душите си, луда невеста, през бащини порти да вкарат.

Само един се намери, кой на бащини думи да отговори.

Свит, неугледен, дори и леко грозноват наглед, но така запленен от нейната хубост, че страстта наместо него заговори.

- Взимам я, взимам я бат Стойчо, такава каквато е, взимам я !

На ръце , ако трябва ще я нося, през огън минавам, но ми я дай ! Дай ми вашата Весела, че сърце ми вече не трае и .. или Весела жена ще ми стане, или за смърт ще се аз венчая !

Венчаха ги.

Скромно.

Наша си Весела и ... по божията воля - за съпруг Стефан.

Не мина се и месец-два и Стефан отново на бащини порти потропа.

- Какво има бре Стефане, да не се е нещо лошо с Весела случило ? - с тез думи набърже го посрещна майка й на двора.

- Не е читава таз ... наш'та работа, стрино Василке, не е - промърмори Стефан, забил поглед в нозете си.

- Стойчо, ела бърже тука бре Стойчо, нещо лошо на децата се е сторило - провикна се майка й, а бащата с бърза крачка излезе от сайванта, де детска люлка майстореше.

- Казвай, казвай Стефане, що се е случило ! - подкара го и той. - Ела , ела седни тука и разказвай ! - придърпа го той навътре, да ги не слушат от пътя за що си говорят.

- Казвай, а ти жена иди донеси нещо на зетя да сипем, че виж колко е прашен, кой знае как е бързал насам за помощ да дойде.

- Аз.. и за помощ , и за съвет дойдох, ама по-напред да ви рекна , че с Веселка отиваме у градо.

- Що щеш у градо бре Стефане, лошо ли ти е тука ? Я каква китна къща си имаш у ваше село, добитък на полето как ще оставиш, стопанка от дом, как в града на чуждо ще водиш ? - с тез въпроси към него се Стойчо приведе, а лице му едно пепеляво, без помен за цвят и усмивка, кога люлка с душа майстореше.

-Хм, не става инак бре бат Стойчо, ще продам всичко, ама Весела от нейно си либе ще разделя, че жена ми е вече и не може всяка вечер, пред всички за смях да ме прави.

-Какво ти либе бре Стефане, та наша Весела през порти по заник не е излизала, до герана за вода не сме я провождали , някой в лудост да не я открадне ?

- А при кого тя ходи тогаз, всяка една вечер, щом месечина изгре, при кого ?

А кога, след нея тръгна, по стъпки нейни да я последвам, все в гората влиза и все там я губя. Само смеха й дочувам как бисерно се лее, а на мене ми иде като вълк да завия. Наместо жена си нощем до мен да прегърна, аз тръните нощни бодливи прегръщам !

А кога си дойде призори, е с усмивка доволна и морна на лице и мен като мъж не желае.

Само кога месечина навън не изгрей, само тогава у дома стои, но е кат болна посърнала, дума не казва и сърце ми не дава да й посегна .

Замълчаха двамата, без дума повече и да отронят.

Проводиха ги.

А на изпроводяк им дадоха малкото що за зимата бяха заделили. Да имат ецата, че живота в града е тежък и няма да има кой да помогне.

Продал бе Стефан бащино имане, продал а с парици ... къща по-малка от сайванта на село си бе купил.

Апартамент, панелен.

За толкоз стигнаха парите.

И как стигнаха така и свършиха.

Всяка вечер, се Стефан уморен прибираше и все Весела на балкона заварваше.

С очи насълзени, търсещи да зърнат полето, а наместо него бетон и асфалт дорде ти поглед стигне. С ръце протегнати да пипнат небето, а над глава й се само смог сив и задушлив стелеше.

Сама.

Без думите на цветята, без шепота на вятъра, без милувката на луната дори, Веселка се поболя.

Посивя и с всеки ден все повече слабееше.

Не помогнаха докторите - Не е рак, озадачено разглеждаха изследванията й те. Не ни е позната таз болест, тази странна загуба на тегло и жизнен тонус.

Не помогнаха и врачките - И магия не е ! Тя уроки няма, нея кой зло се опита да стори, мигом злото срещу него ще се обърне !

Не помогнаха и молитвите му - Бог мълчеше.

Отвърнал лице си от него, що бе се заклел жена си в обич и сговор да гледа

Замина си Веселка, замина, а кога си съвсем изстина до майка си на село вече бе пренесена.

С коси руси посивели, с лице румено от мъка изпепелено, студена като месечината под която бе и родена.

Погребаха я.

Тихо как бе и родена.

Само една старица се скришом встрани после прекръсти и рече :

- Самодива, самодива е била.