Светулките

Ето, дойде най-сетне и дълго очакваният миг да се завърне в гората на детството си.
Водейки гордо със себе си и невръстният си син, който смешно заплиташе крачета във високата трева и "бълболеше" - Тати, тати... виж Буба !
- Не е буба сине, това е светулка !
- Ситу-у-йка ?
- Не, не е ситуйка - подсмихна се баща му - Светулка, светулка е сине . Виждаш ли малкото фенерче което носи със себе си, това е пламъчето което осветява пътят им към къщи за да не се изгубят в тъмната гора.

- Свету-у-уйка, светуйка - радостно завика детето и хукна да ги гони през поляната, опитвайки се да ги улови, а те се извиваха в огнени спирали около , чертаещи магистрали от светлина в полета си.
- Свету-у-уйка ! - изхлипа от радост детето, а на протегнатото му пръстче към тях, кацна една от тях и светлинката на коремчето й запулсира в тон със сърцето му.
- Свету-уйка - тихичко промълви то, а създанието кацнало на пръста му се изправи, разпери срамежливо крила и под тях се показа един малък и изящен горски елф, пристъпващ притеснено от крак на крак. В дрехи , изтъкани от пролетен цвят и с лице от капчица роса.
- Ш-ш-шт тихо, тихо дете на Човека ! Ние сме горските елфи. Ние сме тези, които идваме вечер до твоето легло и бдим над съня ти, ние сме тези, които знаят скритите тайни на древната гора .. сме... които... всяка ... - вятърът отмиваше думите им, наподобяващи тихото жужене на пчела.
- Свету-у-йка ? - Ефи светуйка ?! - избъбри детето, поглъщащо гладно с поглед светещото горско създание . Затаило дъх, за да не отлети то от протегната му към вечерното небе ръка.
Говорещо на забравеният език, виждащо невидимото за околните.
Здрача се отми от небето с настъпващата тъма, повея хладен вятър.
Една голяма и мазолеста длан хвана протегнатата към небето му ръка и размаза в шепата си разказвача на приказките

- Хайде, тъмно е вече ! Време е да си ходим сине, че майка ти ще ни се кара .
- Не-е-е ! - проплака ужасено детето - Не-е-е, те ефита, те пазят мене, не тлябва убива-а-а!

След няколко минути изпълнени с детски хлипания и плач, те стигнаха двама до малката хижа, очакваща ги в края на поляната.

Дочула хлиповете на детето си, майката притича и го прегърна в скута си, галейки го по главата - Не плачи , не плачи маминото , сега мама ще ти разкаже приказка.

-Живеели в едно далечно царство, през девет земи в десета, в едно царство господарство приказните горски елфи, пазещи всички деца в сънят им и разкриващи им тайните на гората, на забравеният от всички големи хора език..

Тихо и ласкаво говореше майка му, като не спираше да го милва по главата и да го притиска в себе си, леко люлееща го в люлката на майчината си обич.

Заспивайки, заслушано в приказката за лека нощ, то си обеща.

Да се завърне някой ден.
Към същата тази гора, която щеше да остане в сърцето му с най-голямата тайна на живота. При приказните й създания, родени от детската сълза.
Долетели с думите на майчината песен.

Потрепващи като неясен блян и спомен в мъжкото сърце.