E, нямаше ме

От доста време не съм публикувал нищо тук, по една проста и разбираема причина - не ми се пишат глупости.

 То, не че няма за какво да пише човек - злободневни теми има в изобилие, но при толкова много коментиращи по тях, някак си ми минава много бързо ищаха, да добавя и аз своето недоволство към тяхното. Защото се получава една безкрайна говорилня, без никакъв полезен ефект.

 Опитах се, в другият си блог да повдигна темата за това, в какво може да е силата на едно блог общество, да потърся отговорът на въпроса - Е, ли е възможно у нас да се повтори интернет революцията, на която бяхме свидетели тази пролет в Северна Африка, но... явно времето за това у нас отдавна е изтекло и наместо будна революционна младеж, у нас са останали само сърдитите старчета. Старчета не само в биологичен смисъл, но и в идеен и духовен.

 Обществото ни все още е в плен на догмите и схващанията налагани му за последните 50-60 години и все още вярва в мисията на лидерът-спасител. Лидер с твърда ръка, който винаги е бил характерен за тоталитарните общества, характеризиращи се с липса на каквато и да е форма на открит и изявен контрол от страна на гражданите му, към органите на власта.

 Попаднах преди време на статия за посттоталитарният синдром характерен за страните, които не са извоювали с кръв правото си на свобода и демокрация, за любовта към тираните в новата им демократична форма, така добре изявена в Русия чрез култа към Путин и у нас чрез този към Бойко Борисов. Прочетох и се натъжих. Защото е вярно. Защото още десетки години ще минат, докато се научим какво е всъщност да сме свободни и колко ще ни струва това.

 Свободата не е само в правото да можеш да псуваш тези, които са на власт. Не!

 Свободата е в това, ти да можеш да определяш, кой да е на управленски позиции в тази изстрадала държава и при първият сигнал, че той не е за тази работа, да можеш веднага да го махнеш и да назначиш по-кадърен от него. Уви, точно това у нас, никога досега не се е случвало, не защото не го искаме, а просто защото никой няма да ни го позволи, докато ние не го извоюваме.

 Но как, как точно можем да си извоюваме това право на избор, когато точно то най-много застрашава основите на мафията, на съвременната клептокрация здраво окопала се във всички форми на управление от регионални до национални за последните 20 години?

 С подписки във Гейсбук? Със смехотворни протести на шепичка хора, по-малобройни от журналистите събрали се да отразят протеста им? Едва ли!

 С бунтове?

 Че кой в тази държава се е бунтувал през последните три поколения за нещо?

 Бунтарският ни дух отдвана е погребан в лагерите и затворите, а малкото искрици оцелели от него са почти угасени в потока от обещания за охолен, консуматорски живот давани ни на дози преди избори. Кой да се бунтува - тези, които можеха, но вече избягаха от страната или тези които останаха, но се примириха с положението в нея?

 Трябва да стане нещо много лошо, нещо много крайно, за да може то да сплоти в нещастието, разединените помежду си хора у нас. Разединени по какви ли не признаци, но отказващи да се сплотят около нито една идея.

 Жалко е да се каже, но по мои наблюдения, хората се сплотяват само в мигове на обща криза. Така че, да търсим нови идеали, нови каузи, нови цели - да се опитваме да запалим отново огънят на възраждането - всичко това си звучи като кауза пердута.

 Иска ми се да вярвам, че не е така, че нещо все още може да бъде променено, но... реалноста ме натъжава и обезкуражава.

 Може би и точно по тази причина вече не ми се пише толкова много в тоя блог.

 Защото ми се искаше в него да пиша за смислени неща, да дам надежда, нова идея, да запаля някаква светлинка, а не да се лутам в тъмнината и да чакам някой да я донесе със себе си.

 Може би, точно за това ме и нямаше толкова много време.

 И не знам, кога пак ще се върна.

Клишета , клишета, клишета

 Или как да се научим да четем между редовете на обявите за работа: 

   1.“Предлагаме работа в млад и динамичен екип” - Какво ще рече това в превод?
 Динамичен - Първото, за което би се сетил човек е, че за предлаганата му позиция няма изработена ясна длъжностна характеристика и той постоянно ще бъде сюрпризиран с нови и нови задължения, за които не са му споменали преди да се наеме на нея, като всяко следващо не само, че няма да му бъде допълнително заплатено, но и ще се използва като повод да бъде обвинен в некомпетентност или чист мързел.
 Думичката "екип" вкарана след динамичен следва да покаже на търсещият работа, че отива на място, където интригата е водеща и играта "прееби другарче - подмажи се на шефа" се играе отдавна и е усвоена до съвършенство.
 Млад? Млад по-скоро в ролята на нескопосан, лошо ръководен отгоре, без ясна идея за целите които да пред него, нито за начините по които да ги постигне.

Хванете ли се на уловката за млад и динамичен екип, то чакайте много неприятни изненади в стила на ориенталският мениджмънт патентован в нашите географски ширини.

  2.“Вие следва да сте динамична личност” - с две думи, накъдето и да ви обърнем, вашата стойка следва да е в буква "Г" като единственият въпрос който ви се разрешава не е "А тоя път, вазелин ще има ли?", а "Кога да започна?" - Припомнете си спомените за казармата, ако имате такива, а ако ли не просто изгледайте "Редник Джейн" или подобни нему филми за да придобиете нужната мотивация и страхопочитание.
 Няма да е зле, преди да откликнете на подобни обяви да си вземете сбогом с близките си, които рядко ще ви виждат до себе си, както и да се поинтересувате кои са най-добрите лекарства за разстроена нервна система, както и тези срещу язва на стомаха. Ще загубите немалка част от теглото си, а мъжете със сигурност и част от косата си, в процеса на оформяне на вашата идеална динамика.

  3.“Предлагаме конкурентно възнаграждение” - За това, предполагам че повечето търсили работа по него се сещат какво точно означава? - Ние няма да ви платим и стотинка над това, което плаща конкуренцията ни, като със сигурност ще ви плащаме с 50% в по-малко по времето на изпитателният ви срок. Схемите за допълнително възнаграждения са така добре изчислени, че по скоро ще видите светлина през крив макарон, отколкото да го доживеете. В случай, че все пак успеете да ни изненадате с магарешкото си усърдие, ние ще ви намерим нови допълнителни задачи, в които със сигурност да се провалите.

  4.“Предлагаме мотивиращо възнаграждение, обвързано с крайните резултати” - т.е. ние първо ще ви подлъжем с големите си обещания, а когато дойде времето за отчитане на вашите резултати ние знаем добре как да ги омаловажим. В краен случай вие ще работите на някакъв минимален процент, но взетото срещу него ще е далеч под вашите очаквания за добра заплата.

5.“Ние сме постоянно развиваща се компания” - Шуреят, баджанака и балдъзата намериха единствено тук възможността си за професионално развитие. Ако нямате роднински отношения с тях, в най-добрият случай ще се пенсионирате на позицията, на която сте започнали при нас, ако не ви изгоним междувременно за конфликти с тях.

6.“Предлагаме възможност за…” - тук обикновенно се изброява това, което всъщност ще работите, но то ви се представя в една уникална и неповторима рекламна светлина
- Предлагаме възможността да сте заедно с не по-малки идиоти от вас
-Предлагаме възможноста да установите границите на вашият мазохизъм и раболепие
-Предлагаме ви възможноста за разгръщане на уменията - т.е. да дадете всичко от себе си, срещу почти нищо от наша страна
-Предлагаме ви възможноста, да ви изгърбим като магаре, а в първият момент, в който вие рухнете под тежеста - да ви уволним.

-Предлагаме ви възможността да израстете като интригант, защото само тях ценим сред служителите си.

Възможности, възможности, възможности.

 Но никой не иска да каже в началото, какви всъщност са реалностите. Какво е реално постижимо от вашите очаквания към тази непозната за вас фирма?
 Защото, ако позициите нагоре са заети от окопал се в траншеите на управлението й роднински състав, какви са възможностите за развитие тогава?

 Ако мениджърите над вас са явно некадърни и неспособни да ръководят, то какви ще са шансовете, целите пред екипа ви да бъдат ясно очертани, достижими и навреме изпълним. Съответно и получаването на бонуса, на който сте разчитали в мечтите си.
И в момента, в който се присетиш да попиташ за обещаните възможности, веднага ще ти се отвърне - Ние не сме обещавали! Ние само ти дадохме възможност, на която ти не можа да отговориш с постиженията си.

7.“Следва да притежавате комуникативни умения”

- това е едно от най-загадъчните изисквания към кандидатите, превърнало се в трайно клише в почти всички обяви за работа. Какво ще рече то - Да не си мълчите като темерут или именно това да правите, изслушвайки поредната нелепа заповед на Шефа, защото понякога в такива моменти мълчанието е най-добрата форма на комуникация..?
Сплетничеството, интригата, загубата на работно време в празни приказки - те също ли спадат тогава към добрата форма на комуникация?
Или добра комуникативност, всъщност ще се окаже умението с много думи да не казваш нищо съществено, което би застрашило интересът ти?

8. “Следва да притежавате аналитични умения”

- Тук няма как да не се засмее човек, защото умение за анализ притежават малцина. Да анализираш, това преди всичко е способността да преработваш така получената информация, че да виждаш случващите се събития в дълбочина и в переспектива. По какъв начин могат да бъдат проверени аналитичните ви умения по време на вашето интервю за работа, което обикновенно е в рамките само на няколко минути? С пародиен тест за интелигентност или с поставянето в хипотетична ситуация, чийто изход и на интервюиращият не е много ясен?
Винаги съм си мислел, че да бъдат аналитици са способни много малко хора, а при нас се оказва, че това е всенародно увеселение от рода на " Чакай да ти кажа, аз защо..."

9.“Кандидатът следва да притежава чувство на отговорност” - Има си пък хас някой да търси безотговорни кандидати! Кажете ми къде търсят безотговорен касиер или началник склад и аз веднага отивам на работа там. Поредното глупаво клише, което иде да покаже, че на тези които ви предлагат работата изобщо не им е ясно, какво ще се иска точно от вас, а ви предоставят възможноста вие сами да се досетите.

ПП Далеч съм от мисълта, че съм изчерпал всички клишета наложили се в обявите за работа. Не по-малко далеч съм и от тази, че всички фирми ги прилагат, набирайки своят персонал чрез обяви в Интернет.
    Но, имам само една молба към тях - Не ни мислете за идиоти, когато публикувате обявите си!    Спрете с тези дежурни клишета! По-добре пишете по-малко в обявите си, но нека казаното да е ясно формулирано и най-вече вярно. 

 
 Защото, ако от двете страни на едно подобно съглашение няма взаимна коректност и честност, то нито ще изтрае дълго, нито ще донесе трайни ползи на страните които са го сключили.

Ще спаси ли БНБ банките от фалит?

  Това е въпросът, който всеки прочел новината за това, как "БНБ за пореден път се огъна пред натиска на банките" си задава.

  В общи линии за какво точно иде реч? Според допълнителните разпоредби на Наредба № 9 ( за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск ) , банките с необслужваеми кредити ( така наречените "лоши") трябва да продадат недвижимите имоти послужили като обезпечение за кредита, в рамките на на шест месеца, след обявяването на кредита за лош и след като съдът им го е присъдил като тяхна собственост.


 Но... Както винаги има едно голямо "Но". 


 Банките търсят възможно най-високата цена, за имотите които са придобили от длъжниците си, за да минимизират загубите си по предоставените кредити, а ако могат и да излязат на печалба - още по-добре. 


 Какво се случва в момента?
 Банката след дело срещу длъжникът за необслужваемият му кредит, придобива чрез решение на съда имота му. Но банките са финанскови институции, а не едри собственици на недвижими имоти, нали? И като такива, те са длъжни да кешират притежаваните от тях имоти на пазара, а получените приходи от продажбата им да прелеят обратно в балансите си, които трябва да са на плюс за да не фалират.
  В момента лошите кредити по неофициални данни са близо една четвърт от дадените от банките а по официални гонят 20%. 
 Преди 4 години се тръбеше в медиите, как над 4% лоши кредити застрашават банковата стабилност и че до този процент е невъзможно да се стигне, а днес никой не иска да си спомня за това, при вече 20% лоши кредити, защото се приема за лош тон, да говориш в домът на обесеният за въже, но както и да е, продъжаваме нататъка..    Банката трябва да се освободи от имота в рамките на 6 месеца. За целта тя наема частен съдия изпълнител, който да обявяви имота на явен търг за продажбата му ( с тайно наддаване, ама накрая не съвсем ). 
Пак по закон, първоначалната цена на имота на търга следваше да е на 75% от цената на която той е оценен, като обезпечение по кредита ( това също не се прави ) Оценките на повечето имоти, които излизат сега по търгове са правени в периода 2005-2008 г. когато цените на имотите бяха изкуствено надути вследствие на формираният спекулативен пазар на имоти, за който немалка вина носят и самите банки, водени от желанието им да раздадат максимума от кредити, на който са способни. Лесни кредити, финансово невежи кредитополучатели, високи цени на имотите. Това бе спиралата, по която се изкачваха цените на имотите формирайки балона на пазаът до недвижими имоти, до етапът на неговото спукване през 2008-ма година на секторът за жилищни имоти и през 2007-ма в този за ваканционни. От там насетне, цените поеха логичният си път към нормализиране в посока надолу, търсейки пазарът, на който са готови да излязат истинските купувачи, а не тези създадени изкуствено от банките, които днес ги няма. 
Надценена цена, надценено пазарно обезпечение на кредита - непродаваеми залози на банките - това е истинският проблем пред който са изправени сега банките у нас, влезли с двата крака в капана, който сами си заложиха по времето на кредитната си експанзия у нас. И се стига до един пазарен парадокс - банките продават имоти на търгове на цена над пазарната или равна с нея. Тогава, кой би купил от тях, при положение, че ще има допълнителни проблеми с извеждането на предишните собственици от имота ( при положение, че по закон банката ги е оставила в него, в ролята им на добросъвестни "пазители) ? Кой? Някой на който парите му са от наркотици и няма да се поколебае да използва груби мерки срещу тях ли? Едва ли? Може би, по тази и по още няколко не по-малко съществени причини, вторичният пазар за имоти ( придобити от банките ) върви толкова вяло и мудно. За разлика от останалата част от света, където са разбрали, че колкото по-бързо една банка се освободи от предоставени обезпечения под формата на сгради или урегулирани поземлени имоти.- толкова по-малка и приемлива загуба ще генерира. Не. У нас, банкерите не са ония банкери де са на Запад и си правят сметката безпогрешно, кога да изберат малката загуба пред голямата. У нас банкерите са Андрешковци. Тарикати. Тарикати мислещи си, че задържайки имотите си, ще предизвикат изкуствен недостиг на пазара, чрез което ще завишат отново цените им до приемливи за продажбата им нива. Без да отчитат факта, че сме най-бързо измиращата нация в Европа и на едно от челните места за планетата. Без да вземат под внимание, че жилищните потребности у нас са презадоволени, като само за пример може да се посочи гр. София, където на двама души и половина се пада по едно жилище ( милион и двеста хил. население с над половин милион жилища построени ). Без да се и замислят дори, че кризата в която е изпаднал пазарът на имоти, няма да свърши нито през тази, нито през следващата, нито дори и през по-следващата година. Балонът се надува бавно и спада също толкова бавно. Надуваше се за период от 5-6 години, а от спукването му са изминали едва три. И то, ако приемем идеалният вариант, че кривата на графиката му е "V" образна, а не "L" образна, какъвто е случаят с пазара на НИ в Япония и където той не може да се възстанови повече от 20 години. С какво сме по-добри от японската икономика, че да очакваме по-бързо възстановяване на пазарът се питам? Нима тук се очаква да кацнат марсианците през 2012-та, та банките таят такива очаквания за промяна в пазарът, принуждавайки чрез политическото си лоби БНБ да удължи срокът, в който те имат право да задържат имотите от шест месеца на една година? Ще спаси ли наистина това изменение в наредбата някои банки от фалит или просто цели да удължи агонията им до след изборите, когато техният фалит няма да повлияя на политическите предпочитания на избирателите? 
Кои банки първи ще фалират - тези дали най-много ипотечни кредити или тези, чиито централи са в съседна Гърция, по чиято врата почуква банкрута?
 Доколко гарантираната защита по влоговете е наистина гарантирана ( чрез финансови резерви ) и дали в един момент България няма да отхвърли фиксираният курс на лева към еврото, за да обезцени това, което ще чакат вложителите на фалиралите банки обратно от Фонда? 
Въпросите не са един и два и е редно всеки един, който не иска да бъде попарен с вряла вода след изборите да си ги зададе.

Ние ви обичаме

 -   Ние обичаме човечеството. Чакайте ни, скоро идваме при вас! - това послание едновременно зазвуча в ефир на всички основни езици, които се говореха на планетата ни. 

 Хинди, Суахили, Английски, Немски, Френски, дори и основните диалекти в Китайският език не бяха забравени. Навсякъде, под всички форми - телевизионните предавания бяха прекъсвани и посланието зазвучаваше на нежно син фон придружено от релаксираща и отпускаща нервите музика. В Интернет форумите изненадващо се появиха банери с надписа „Очаквайте ни". Радиопредаванията наместо реклами, започнаха да излъчват все това същото лаконично послание.

-   Кой да чакаме, как изглежда, какво ли ще ни донесе? - цялото човечество започна вкупом да си задава тези въпроси. 

 Религиозните пророци обявиха идването на Месията и второто царство Господно. Водачи на секти започнаха трескаво да наемат бомбо-убежища в очакване на краят на света. От магазините започнаха да изчезват основните хранителни стоки, минерална вода, по бензиностанциите обявиха за недостиг от горива. Цялото човечество се луташе объркано в незнанието си, какво да прави, какво да очаква от този невероятен поврат в неговата история.

 Боговете отново бяха решили да слязат на Земята.

Този път, те щяха да се появят не пред маймуната непознаваща огънят и сечивата, а пред едно човечество, което мислеше за себе си, че е технически развито, интелектуално възвисено и духовно свободно, за да определи само бъдещето си.

 Първи телескопът „Хабъл" предаде изображение на космическата армада, носеща се с невероятна за представите на физиците ни скорост през вселената.  Седем огромни диска, всеки с диаметър от над триста километра идваха към нас.

-   Кораби майки. - вещо предположиха любителите на научна фантастика и със задоволство започнаха да споделят с невежите, всичко което „знаеха" за извънземните форми на разум.

 Любителите на конспиративни теории, доскоро прикриващи се в сенките за да не ги обявят за луди, започнаха да излизат постоянно в кратки телевизионни интервюта, като почти всяка една втора тяхна дума бе „Аз казах ли ви!".

 Нормалните започнаха да се държат като луди, а лудите изглеждаха нормални в този полудял изцяло свят.

 Световните лидери тихомълком се събраха и взеха общо решение. Да не правят нищо. Просто не знаеха какво да направят. - Когато не правиш наистина нищо, шансът да вземеш погрешно решение при контакт с цивилизация, за която не знаеш как ще  реагира спрямо теб е минимален - шепнеха съветниците им - Нека те да направят първата крачка към нас.

-  Но първата крачка вече е направена, те казаха че идват.

-   Е, тогава да им отговорим, че ги чакаме.- бе логичният отговор и той бе приет за правилен. 

  Към космосът полетяха послания. Едно общо послание на ООН, което разгласиха сред масите и безброй тайни послания на отделни правителства, желаещи да получат нещо в повече, отколкото другите народи на света.

  

  Дойде и денят обявен за ден на пристигане - денят "D". Тихо, без очакваните зрелищни ефекти, те кацнаха сред нас. Приели напълно човешка форма, за да не ни изплашат според психолозите.

-   Ние ви обичаме. Ние обичаме цялата човешка раса, без разлика от пол, раса, възраст или каквото и да е, според което вие се делите между вас. Ние дойдохме, за да поемем грижата над вас. Ще ви дадем лек за неизлечимите ви болести, храна за гладуващите, подслон за бездомните, ще направим планетата ви Рай. Ще решим проблемите с глада, с изчерпващите се ресурси на планетата, ще я направим екологично чиста.

-  А какво най-много обичате в хората? - се сети да попита един млад журналист, с набола тридневна брада от първият ред.

-  Човешки черен дроб

Генетичен пират

 Отдавна бе останало в миналото времето, когато родителите предаваха на децата си, наследените от техните родители архаични гени. Наместо това, с помощта на генното инженерство все повече и повече родители, още преди появата на мисълта за дете, знаеха какво искат да е то. Как искат то да изглежда, пол, цвят на очите, на кожата, ръст, темперамент, устойчивост към болести и дори талант. 

 Една малка част от процента правеше хората различни и точно тази част се криеше в гените, за които те всички се бореха да притежават за децата си. Наследствените болести като диабет, инкфаркт и още ред други с далеч по-трудно произносими имена бяха останали вече в миналото с появата на превантивният инженеринг, от момента на изследването на първата клетка от възникването на ембриона, носеща в себе си цялата бъдеща физическа история на индивида. 

 Но таланта, интелекта, онова което наистина би могло да донесе успех и просперитет бе наистина рядко срещано като комбинация и се носеше все още от малцина. Строго пазещи своята индивидуалност, непозволяващи по никакъв начин копирането й от други, защото това означаваше само едно - още по-жестока и безкомпромисна конкуренция, в свят в който да си различен е лесно, но да си уникален и търсен заради уникалността си е трудно и непостижимо за всеки. 

 Всичко това, тегнеше като Демоклев меч над главата на Фриман, който твърдо бе решил да направи най-щедрият брачен дар към своята любима - да й дари идеалното дете. Не онова, което всеки един с неговите посредствени възможности и евтини гени би могъл да й даде, а дете, в чиито гени се крие едно величествено минало и същите които биха начертали едно още по бляскаво бъдеще, в свят в който те оценяха според геномът ти. Реална възможност за това нямаше - добрите гени струваха скъпо, а уникалните бяха на безбожна цена, която само най-богатите родители можеха да си позволят. 

 Пари при пари отиват - гласеше една стара максима, която така обичаха да използват неговите родители, за опита си да му гарантират едно по-добро бъдеще. По-добро спрямо тяхното, спестило му наследствените им болести, но не и по-добро за него, който трябваше да се конкурира с още милиони толкова "добри" като него. 

 Не такова бъдеще той искаше за детето си, за своето дете. Искаше то да е уникално и да може да продаде добре своята уникалност в този алчен за нея свят. 

 Единственият му избор бе да открадне чужда генетична памет, а наказанието за това бе пълна забрана за генетични подобрения за три поколения напред при заловеният в това престъпление. Три поколения напред! Та това бе по-лошо, от това да те осъдят на смърт. Три поколения сега бе толкова много време, колкото от изправянето на маймуната до появата на съвременният подобрен човек. 

 Рискът бе огромен, заплахата страшна, но той внимателно бе преценил всичко и си имаше начертан план. План брилянтен и безпогрешен. В театърът, в който той постъпи, успя след скромен подкуп да започне работа като гардеробиер в гардеробната. 

 Всички връхни дрехи, които посетителите носеха, задължително се оставяха там, а наместо тях им се даваха защитни облекла. Техните лични дрехи минаваха през камера за унищожаване на полепналите по тях генетични следи - косми, парченца от кожа и всяка една форма на генетична следа, която би могла да попадне там. 

 Допълнително към това, за подсилване на мерките на сигурност, гардеробната бе разделена на три зони - на приемна, където приемащият дрехата осъществаваше визуален контакт с посетителят поставящ лично пред него дрехата си в контейнера за съхранение, дезинфекционна зала за генетична сигурност и защита, и естествено зона, където дрехата се връщаше след спектакъла, в същият този запечатан контейнер, под чийто безличен кодиран номер не би могъл да кажеш, чия дреха е съхранявал преди. 

 Така бе по закон. На всички места, където можеха да се смесят групи от хора с различна генетична класа, трябваше да бъдат взимани мерки против незаконно придобиване на генетичен материал. 

 Той бе разпределен във втората зона, работа скучна и рутинна, но най-добре платената за неговият класов код - обслужващ персонал. За нещо по-добро и за нещо по стълбата нагоре гените и парите не му не позволяваха - та кой ще си хаби времето да инвестира в теб, когато още по генната ти карта може да прочете, че не си идеалният му кандидат? 

 Поставяш, покриваш, натискаш, изваждаш. Пари от мощен дезифенктант проникваха през тъканта и унищожаваха целият биологичен материал по нея. След минута следваше и ултразвуковото почистване и дрехата беше предавана нататък, освежена и генетично чиста. 

 Той знаеше, че днес ще дойде Лауреатът. Знаеше и каква точно дреха ще носи, като още го болеше от споменът за това, как бе дал последните си пари за информация от камериерката му. Цената за това бе наистина висока, но тя си заслужаваше, ако това щеше да е цената за едно уникално дете. Наградата за поетият риск бе пред очите му - един бял косъм полепнал по маншета на ръкава. 

- Странно - помисли си той, - мислех, че човек като него няма да позволи косата му да побелее, та това е толкова демоде сега.- но последвалата я мисъл премахна за миг възникналите му съмнения - А може би е искал да изглежда екстравагантно и шик с някои и друг бял косъм по слепоочията, кой ли вече днес е с побеляла и падаща от старост коса? Ако изключим баща ми естествено, който така ретроградно отказа да се промени. Бил горд с гените си на древни шотландци, нормани и северни пирати. Гордост с остарели гени, с гени носещи бедност, болести и страдания, кому е нужна тази гордост? - Добре поне, че дъртака бе отстъпил пред натиска на заможните родители на жена си и бе позволил неговият син да носи неговите гени, но с някои полезни подобрения. 

- Преди няколко години видях Лауреата. 

- Не може да си го срещал, къде пък си го срещнал ти точно? - раздразнено се обърна към баща си, който не спираше да му досажда с безполезните си спомени. 

- Срещнах го пред сградата на театъра, в който ти работеше година преди да се роди синът ти. Помня го, защото бях свалил шапката си в знак на уважение пред него, а зимният вятър ме брулеше по лицето. Той спря и някак странно ме загледа. Може би заради свалената ми шапка, което да е приел за лош тон, а може би и защото е видял нещо странно в мен, нещо за което си е мислел, че вече е забравил? Съзрях, как точно в този момент сякаш влакънце полетя от косата ми и полепна по ръкавът му. За миг се уплаших, че някой може да ме упрекне в биозамърсяване, но се сетих че ти работиш там, а доколкото те познавам, ти си така съвестен в работата си, че не би позволил дори и прашинка да мине през тебе, нали?

По-скоро жив, отколкото мъртъв.

 Не се страхувам от смъртта, напротив любопитно ми е да я видя през собствените си очи.
Какво се случва, как изглежда? Дали като потъване в забравата, угасване на сетивата и ума, след което прах при прахта или просто една врата, която се отваря пред нас и през която преминаваме, оставяйки зад нас тялото си, а заедно с него и всички проблеми и ограничения, които то ни е създавало до тук?
 Любопитно ми е наистина, не от едното напразно любопитство, а просто защото ми се струва като един невероятен акт на разхищение, да се раждаш и да живееш само за да умреш. Няма логика в това, а природата около мен непрекъснато ми доказва, че е изтъкана от логика, от причини и техните закономерни следствия, явяващи се причина до следващите ги следствия и така до самият Абстракт, явяващ се бариера за умът ни, отвъд която все още не можем да продължим.
 Добре, да приемем че природата все пак е логична в същността си и не допуска напразно разпиляване на ресурса си от Енергия и Време, като всяка едно следствие си има и причина.
 Каква е тогава причината да умираме, а не да живеем вечно?
 Какво би постигнал човек, чрез един безкраен живот, затворен в едно и също тяло, ако не едно безкрайно отегчение и последваща го лудост? А лудостта, си е също разхищение. Разхищение на ресурсът наречен Ум, чрез който опознаваме светът, а чрез него и себе си. Тогава, следвайки пътят на логиката ,няма как да не се достигне до идеята, че в концепцията за еднократния живот, нещо й куца.
 Да, вярата че живееш само веднъж е много полезна, когато се стремиш да изпълниш животът си със смисъл, да го изживееш с чест и достойнство, но и много вредна, ако се поддадеш на изкушението, че веднъж се живее и се опитваш да сграбчиш всичко от живота, си независимо от цената му и доколко то наистина ти е нужно.
 А ако допуснем за миг, че животът, това е един безкраен кръговрат от раждане и смърт, в която и ние играем, нещата някак си си идват по на местата. Започваш да разбираш, че няма непоправими неща. Има грешки, без които естествено не може, но... няма грешки, които ако не можем да поправим сега, не бихме могли да поправим в някое друга време, в ситуация сродна на тази, в която сме сгрешили. Донякъде, това ми дава и отговор на въпросът защо едни хора имат склонност към саможертва, а други не? Може би първите ценят живота на другите повече от своя собствен и ги е страх повече от тяхната смърт, отколкото от своята? Хора приели, че не е важното колко точно ще се живее, а как точно. И май именно те изпълват живота си със смисъл, защото са спрели да търсят смисълът на живота си?
 Уж щях да говоря за смъртта, която ме привлича с неизвестните си, а все към живота се връщам?
 Странно, дали преминавайки през нейната врата, няма да срещна друг с който да се разминем през нея и който да ме запита - А какво точно е животът? Как се справяш с това да си затворен в едно единствено тяло, да живееш постоянно със страхът от изборите които правиш и усещането, че може и да сгрешиш? Не знаеш ли, че просто грешки няма, че всичко през което преминаваш са просто едни уроци които трябва да усвоиш и да запазиш споменът си за тях в играта на Времето. Игра на живот и смърт, в която всички сме си едни и същи, само сцената се сменя.

Relámpago del Catatumbo

Мълниите на Кататумбо (на испански: Relámpago del Catatumbo) - Венецуела

 Това, без всяко едно съмнение е необичайно природно явление - на Земята съществува място, където бурите са далеч по-често явление, отколкото слънчевите дни.

  То се намира там, където река Кататумбо се влива в езерото Маракайбо. Счита се за най-големия източник на озон на планетата. Годишно се образуват около 1.2-1.6 милона мълнии.

 Мълниите на Кататумбо са уникално природно явление, което в продължение на много столетия се е възприемало като фар за корабите, пресичащи близките води – моряците така и са го наричали – Фарът Маракайбо. Някои от най-големите мълнии достигат разряд, по-голям от 400 000 ампера и се виждат от 400 км. Феноменът възниква на височина около 5 км и е без съпровождащите акустични ефекти. Мълниите възникват през нощта и продължават около 10 часа, през 140-160 нощи през годината, при което се произвеждат около 280 светкавици на час, с интезитет над 400 000 ампера. Бурите се причиняват от сблъсъка между облаците заради силния вятър, идващ от Андите. 

 За местното население мълниите са неизменна част от ежедневието им и дори мълнията фигурира на знамето на венецуелския щат Зулия , където се намира езерото Маракайбо.

През януари 2010 година мълниите над Кататумбо изчезват за няколко месеца. Появяват се едва през април. Учените обясняват явлението със сушата в района, заради която река Кататумбо не успявала да стигне до блатата

п.п. - източници на инфо и снимки - интернет

Марлен Гетова

  От самото начало на създаване на блога си, ми се е искало да разкажа, за Човекът, който ме направи човек - Марлен Гетова. За жената с онова финно артистично излъчване, което ме заплени от първият ми досег с нея, в ония далечни години, когато започнах да формирам своят личен светоглед и самият себе си като личност.

 Как да пиша за нея, когато думите са слаби, а чувствата са силни?

 На Изток казват, че когато Ученикът е готов, той среща Учителят си.Някои добавят, че Учителят е добър, ако учениците му го надминат, за което дълбоко се съмнявам, защото да се мериш по нея, за мен означава да се мериш по тези, които се раждат веднъж на поколение.

 Широко скроена, сякаш дошла от една друга епоха, от времето на Belle Époque, един лъч светлина в мрачните времена, в които различието бе възприемано като знак за опасност и заплаха.

Литератор.
Така най-сбито я описват.
Други казват - Общественик.
И това е вярно.

 Но за мен, тя винаги е означавала много повече, защото тя е човекът, който ме научи да бъда себе си.

 Да не се подчинявам на силата на авторитета, да търся своята истина, да следвам своите чувства и усещания и да бъда верен на себе си. Да отстоявам тезите си, но и да ги променям, ако разбера, че не съм бил прав. Още, още колко много неща ме научи тя, просто... няма как да ги изброя. Ако се опитам да го сторя ще говоря само за себе си, а може би това, което съм свикнал да разбирам под "себе си" е оная част от нея, която тя е успяла да ми предаде.

 Пламък в тъмнината на невежеството и страхът, каращ те да повтарящ правилните "истини" без и за миг да се усъмняваш в тях.

 Как да го кажа? Трудно е да говориш, да пишеш за човека, който е поставил основата, над която си съградил всичко добро в себе си.
 Тук се сещам за сцената със свещниците и Жан Валжан в "Клетниците" на Юго. И намирам аналогията между мен и нея. Тя е човекът, който истински повярва в мен, по време в което аз не вярвах в себе си.
 Вяра, която не смея да предам.
Вяра, която ме кара да бъда все по-добър в това, което правя и все по-строг към това, което не съм направил в живота си.
 Сила, която е в мен и ме крепи в мигове на мрак и отчаяние.
Надежда, че светът може и да е едно прекрасно място, щом в него се раждат подобни хора, които да срещаме по пътят си.
 Упование в това, че Бог винаги е готов да ни помага, пращайки ни при нас, тези чрез които можем да се променим към по-добро.

 Казах, че винаги ми се е искало да напиша за нея.

 И все още ми се иска, защото нищо от казаното не ми се вижда достатъчно, за да я опиша такава, каквато е тя в спомените ми.
В живота ми има няколко жени, които са оказвали много сериозно влияние върху формирането на мирогледа ми. За мое щастие, за мой късмет - тя бе една от тях.
 Не знам дали някой ден ще успея истински да й се отблагоря, за това което тя направи.

Надявам се да успея.

Чрез това, което аз правя, чрез начинът по който аз променям другите, които срещам по пътят си.

И се моля да успея.

Когато котката не хваща вече мишки, то...

Творецът като проводник на Божествеността

На чаша бира "Гинес" с приятел, човек може да се отпусне и да поговори за това, което си му е на душа, забравяйки поне за малко злободневието с дребнавите му проблеми. 
 С Готик (Пламен) се каним от време оно все да се видим и днес, уж покрай съвсем друг въпрос (за който забравихме веднага след като си видяхме халбите бири естествено) си седнахме  в едно много приятно заведение ( което горещо препоръчвам ) - "Road 66" - в малките закътани кюшенца зад Министерството на Земеделието.
 Кеф, кеф голям е да има с кой да си кажеш приказката и той да те разбира още преди да си довършил изречението си, както и ти него, така сякаш не той, а ти говориш.
 И от приказка на приказка, за едно, за второ, че за и трето, поливайки неочакваните обрати на живота и за пътищата до които те ни водят, стигнахме и до неизменната тема в нашите мини-блогови сбирки за креативността и за творчеството.
 
Да, в това същото списание ("Ролинг Стоунс"), за чието наличие в чантата ти изобщо не се и усъмних, имаше една чудесна въвеждаща статия за естеството на творчеството. За нещо, с което несъмнено всеки един истински творец, а не подражател би се съгласил - Стихът, разкъзът, мелодията и всяко едно проявление на това що наричаме Изкуство, търсят постоянно най-добрият си проводник сред нас, по който да слязат от Божественият свят до светът на хората.
 Да ги развълнуват, да ги провокират да се замислят, дори и да не им дават да заспят - проявленията на истинското изкуство са толкова много, че... едва ли ще смогна да ги опиша тук, но това което винаги ме е вълнувало истински е моментът на раждането му.в 
 Моментът на възникването му, който изисква едно особенно, странно състояние на Духа, една финна изостреност на сетивата, които един задоволен и сит човек не може да притежава. Не знам защо, но е така. Сякаш нещо трябва да ни изхвърли извън стандартното русло на животът който води, да наруши естеството на ежедневието ни рязко, а нерядко и травмиращо, за да започнем чисто да долавяме онова финно въздействие върху нас, което в обикновенното ни състояние е просто недоловимо.
 Именно там, именно тогава и така ние се превръщаме в свръхпроводник, оголен до болка нерв, по който протича една мелодия чута насън, един стих родил се в самота или разказ, който те е пришпорвал до последната си дума да му дадеш правото на живот.
 Право на живот, родено от твоята болка, страдание или просто погледнато отстрани, способност за чувствителност.

Нагло, цинично, но ... Истина!

Не знам дали следите сутрешният блок на БТВ, но току що най-сетне официално съобщиха това, което отдавна се дискутира в българската блогосфера, а именно че Законът, когато се прилага спрямо българите се прилага в неговата цялост, а когато се стигне до прилагане спрямо циганите - НЕ!
 Просто се приема, че в случая не става за нарушаване на закона, а за културни традиции!
 Нагло и цинично прозвуча това в ефир, но това е Истината!
 Ако българин направи секс с малолетна това е педофилство и подлежи на преследване от закона, но ако циганин го направи, това вече е Културна Традиция и съдът спира производството, с мотива че това е вследствие на културната им традиция и се приема за нещо нормално, което не подлежи на наказателно производство.
 
 Да се радваме, да се радваме малкото оцелели българи в тази нещастна и изстрадала държава, в която законът преследва българите за сметка на циганите, че все още циганите не са приели за своя културна традиция убийствата и  грабежите които правят, че току-виж тогава закона ни задължил и да им плащаме и за това, с цел опазване на културното им наследство.
 Така, както в момента си плащаме за това, че те ползват здравните ни и социални осигуровки без да са положили усилия и да имат права над тях.

 Нагло, цинично, но ... Истина!
Истина, която трябва да се каже в ефир, за да разберат и най-затъпелите сред нас, че изборът пред тях е или да напуснат държавата си, или да се опитат да я променят.
 Чрез осъзнатият си избор, че от тях все още нещо зависи, в т.ч. и в каква държава ще живеят.
 В такава, в която законът е над едни в ущърб на други или в такава, в която законът е над всички и за всички!

Малолетни родилки в Сливенско

 

Аполитично

Мине се не мине година-две и в медиите цъфне поредната новина за краят на света.

Дали руска космическа станция ще падне над Париж, дали трета световна война ще започне с арабите и световният петролен тероризъм - варианти бол. Календари на маите, на инките, на прабългарите, на китайците и марсианците, кой си няма работа си се рови из тях, а кога и това на помогне за паплачосване на населението се обръщат към пророчествата на Нострадамус, който винаги е готов да помогне за точна дата на края на света.

  А ние катаклизми си имаме бол.

 И без да ни плашат с края на света ние открай време си живееме там.

На края на цивилизацията, застанали с единият крак на прага на оцеляването, а с другият в Хаоса, заплашващ да превземе и другата част на света - далеч по-цивилизованата от нас.

 Физически просто изчезваме, стопявайки се под вещите грижи на политиците ни, загрижени повече за собственото си лично спасение, отколкото за това на нацията ни.

 А и реално погледнато, за нашите политици национална принадлежност никога не е съществувала, за тях винаги водеща е била материалната.

Какво тук значи една обезлюдяваща се страна оскотяла до краен предел от недоимък и безнадежност, когато насреща им е възможноста не само да се облагодетелстват от продължаващото й с няколко поколения подред пълно разграбване но и от това, да блеснат в светлините на прожекторите, чувствайки се спасители на Нацията.

 Спасители дал Бог много.

Мутри, Олигарси, отявлени мафиоти, бивши ченгета, пропаднали пожарникари и стари номенклатурчици - с лопата да ги ринеш направо. Всеки драпа да ни спасява с едничката идея, че спасявайки нас ще спаси преди всичко себе си.

И ние всеки един път им протягаме ръка с изненада отдръпвайки я след избора им, констатирайки, че наместо да ни издърпат на спасителният бряг, просто са отхапали поредната мръвка от нея.

Паразитиращи от надеждите ни, от желанието ни за промяна, от мечтите ни за един по-добър и достоен живот. Поне малко наподобяващ този, на тези които си мислим, че живееят в бели държави. Страхуващите се от Апокалипсиса, неподозиращи че отвъд него живее и оскотява цяла една нация. Нация губеща собствената идентичност, загърбила идеалите си, разделена помежду си и озверяла скотски, нация за която думата Българин губи все повече смисълът си, заменен от циганията в ефира на медиите и всекидневната простащина.

Няма бъдеще пред нас.

Пред нас е само миналото ни.

Минало, в което постоянно се вглеждаме, минало което постоянно ни тегли назад с въпроса от който не можем да заспим - Къде сбъркахме?

Къде сбъркахме?

Може би само в това, че сме се родили тук?

Или в това, че все още сме живи?

Отвъд Апокалипсиса, напук на всичките известни закони за оцеляване.

Подкупи полицай - отиди на море!

  Чували ли сте новата радио-реклама,  с която се рекламира родното ни Черноморие?
Да, онази същата в която героите й се оплакват как в Европа полицаите ги глобяват постоянно за пътни нарушения и се разкайват за това, че не са си останали в България, където полицаите са толкова лесно подкупни и най-вече евтини!

 Точно това си казва рекламата - заслушайте се в нея и ще го чуете.
 
 Не ме изненадва чутото, изненадва ме реакцията от страна на КАТ или по-скоро пълната липса на такава  - след като не възразяват срещу подобна реклама на масовата корупция в средите на пътните полицаи, то от КАТ явно се опитват да се саморекламират за летният сезон и да стимулират пътуващите към морето, предвидливо да заделят по някой лев и за тях.

 Така де, с един куршум - два заека се гонят в рекламата.

От една страна - Почивай в България! - , а от друга - Нашата полиция е най-лесно подкупна, защо ти е да плащаш глоби навън, когато тук с дребен подкуп ще ги отървеш?

 За годините на преход съм се нагледал на много неща, но виж, тази реклама популяризираща корупцията у нас вече си ме изненада.

Ограбването продължава - част 5-та

Няколко бяха големите вълни на тотално и масово ограбване на населението в страната ни.

Първата бе, когато се източи една голяма част от националният капитал навън в чужди банки и после същият по Луканово време бе раздаден на подходящите хора, които да построят капитализма у нас. Вследствие на това ограбване се оказаха липсващи парите за пенсионерите.

Втората бе, когато масово се денационализира ( приватизира ) цялата промишленост на страната - тогава бяха ограбени три поколения подред, с чиито труд и пари бе построена тя.

Третата вълна бе изкуствената девалвация на лева - изчезнаха спестяванията на населението.

Четвъртата вълна я усетихме наскоро - заробването с кредити на неосъзнаващите цената, която ще платят. 

Идва и ред на петата, основната вълна, която ще довърши недовършеното от предните четири -

принудителна ипотека за семействата, които отказват саниране на панелните си жилища. В момента, в панелни жилища живее около 30% от населението на страната ни,  което в по-голямата си част е с жизнен стандарт близък до минималният праг гарантиращ физическото му оцеляване.

Стъпките до тук не са плод на случайност.

Те са внимателно планирани във времето и целят основно едно - от народ, българите да се превърнат в тълпа от скотове, готови на всякакви компромиси в името на физическото си оцеляване. Способни да търпят нагли и безцеремонни политици, дерибействащи местни васали, подкупни полицаи, неграмотни обществени служители, та дори и дивият ориенталски капитализъм изродил се до мутро-ориенталщина с шуро-баджанашки елемент по нашите земи. 

 На управляващите не са им нужни хора, а скотове.

 А такива скоро ще са преобладаващите биоединици сред населението ни.

Страх лозе пази!

  Предстои, най-сетне страната ни да приеме закон за фалит на физическите лица, нещо което трябваше да се направи поне преди десет години, в тон с европейското законодателство, защото единствено в България и Румъния, няма закон който да защитава гражданите в случай на несъстоятелност.

 Какво се случва сега?

Масово хората зомбирани по времето на имотният и кредитен бум теглеха непосилни за възможностите им заеми срещу ипотека на жилището си, водени от мотиви от сорта на - Веднъж се живее! , Да оставим нещо на децата! - и куп други наглед къде благородни, къде безумни подбуди, без да си дават реалната сметка дали ще могат да си обслужват кредитите ако им се влоши състоянието и какво ще им се случи след това.

 

 В момента сме свидетели на все повече и повече трагедии, случващи се в резултат на ниската или по-скоро напълно липсваща финансова култура и най-вече на липсващ закон, който да защитава хората в случай на фалит.

 Какво реално ще рече това?

Ако вие сте теглили кредит срещу ипотека за 100'000 евро ( толкова струваха масово апартаментите между 60 и 80 квадрата в София по времето на бума 2007-2008-ма година ) за 20-30 годишен срок на погасяване, в крайна сметка с лихвите и главниците това което общо връщате на банката отива на почти тройно по-висока сума и квадратният метър излиза не златен, ами направо платинен с крайна цена гонеща 6000-7000 лв на метър!

 В един момент оставате без работа, някой се разболее, излязат непредвидени харчове или какво ли още не и вноската по кредита няма с какво да се плати. Една пропусната вноска, две - три и .. след шестата кредита ви се води вече необслужваем и банката има право да ви продаде апартамента на търг през частен съдия изпълнител съгласно ГПК.

 Междувременно, докато тече продажбата вие сте си в жилището таейки надеждата, че ще ви се размине, че няма да ви го вземат.

 През това време имота минава на първи, на втори, на енти търг, докато цената на която той се предлага ( всеки следващ търг я занижава с 20%) привлече купувач, който да го купи.

 В един светъл слънчев ден, на вратата ви се появява съдия изпълнителя редом с полицай и новият собственик на жилището ви ( купил го от банката, която е реалният му собственик междувременно) и най-любезно ви моли да го освободите.

 Няма на къде да ходите, защото от този момент нататъка вашето поведение е чисто самоуправство в чужда собственост - имотът за който сте платили с остатъка от живота си вече не е ваш!

 Разликата между изплатеното към банката чрез продажбата му и внасяните суми от вас преди това по кредита, плюс наказателните лихви ( убийствено високи) и разходите за делото и таксите към съдия изпълнителя, остават да ви висят като воденичен камък на врата до живот или до оня превратен чудодеен момент, в който спечелите от тото или наследство и се разплатите окончателно, с любезната банка, която така лесно ви  е дала кредита.

 Буквално и преносно от момента, в който сте влезли в банката за кредит, от точно този момент вие сте се подписали, че и ставате доживотен роб, обричайки на глад и немотия не само вас, но и хората около вас.

 Защото не си мислете, че банката като ви вземе ипотекираното жилище и го продаде на някой друг за вас всичко е свършило - не, то тепърва започва.

 Няма да видите и лев, над минималната заплата, независимо за колко ще се договорите с работодателят ви - всичко отгоре се взима от банката със запор на заплатата.

 Няма да видите нищо ново на ваше име - кола, телевизор, хладилник, защото в момента в който решите да го купите с необявени доходи ще ви вземат и него.

 Да обяснявам ли още, какво е сторило банковото ни лоби в парламента, за да го няма за последните десет години закона за личният фалит?

 Преди кредитната им експанзия и масовото заробване на населението.

 Схванахте, нали?

Сега, буквално както в поговорката "След дъжд качулка" той ще бъде приет. Ще бъде, не защото ГЕРБ, СДС или БСП мислят за нас, а защото страната ни подлежи на санкции от страна на ЕС ако не го приеме!

 Разликата с досегашното положение ще е в това, че ако фалирате, няма доживот да ви стрижат от страна на кредиторите ви, вас и вашите наследници, а ще плащате 5-6-8 години най-много това което не сте успяли да издължите и след това може да започнете начисто живота си.

 Имайки вече обица на ухото, за това че привидно благородните намерения почти винаги водят в Ада и най-вече за това, че това от което печели банката е пагубно за вас.

 Мога да пиша още много по темата, но смятам че основното, което исках да кажа вече е казано.

 Мислете, мислете бре хора - тез глави не са направени само да си поставяте шапките на тях!

Иди ми - дойди ми!

Каква е приликата между Кадафи и Бойко Борисов ?
Отговорът е очеваден и на двамата не може да им се вярва, и двамата са абсолютни фурнаджийски лопати преследващи користно единствено собственият си интерес.
Приликите не вършват единствено до тук.
И за двамата собственият им народ е просто един негоден материял, който освен да бъде мачкан не става за нищо друго.
И двамата по своему са прави, поради липсваща съпротива срещу тях.
До тук с приликите.
И макар, че за Кадафи може да се говори още много, мен лично ме учудва късопаметноста на сънародниците ни изпаднали в недоумение, как така изведнъж лично министър председателята ни, започна да защитава открито един отявлен монополист - Лукойл!
Кога забравиха тези хора, че той бе издигнат на власт именно с парите и с подкрепата на Лукойл, чийто интереси така открито защитава сега, когато ясно бе изразено масовото обществено недоволство срещу спекулативното покачване на цените на горивата.
Ами, нека си спомним тогава чия  ръка целуна първо Бойко след като спечели изборите и къде протегна морна снага на плажа. В чия база? В тази на министерският съвет или на Лукойл?
 Ей, много е къса паметта на българина - много.
 Не иска да си спомня и това е.

Къде е България на картата на Европа?

 От 20 години постоянно ни се вменява от медии, политици, анализатори, коментатори и всякаква журналистическа сволоч, че страната ни е в Източна Европа.
 Да, да - ама не!

 Погледнете сами!

И след като тази лъжа е приета за безусловна истина, още колко ли сме възприели като такива почвам да се чудя?



Пътят към славата

 Хм, таман да взема да си помисля, че съм попаднал на интересен сюжет и в следващият момент виждам, как е реализиран далеч по-талантливо, от колкото аз бих съумял да го пресъздада.
 То, може би и точно по-тази причина четенето все още ми доставя по-голямо удоволствие от писането, но напоследъка се усещам, как сякаш несъзнателно съм започнал да се уча на писане от любимите си автори. Сякаш съм почнал да гледам малко с по-други очи на написаното от тях. От единият край в мен е застанал читателят, който с възхищение изчита ред след ред в наслада, а от другият е седна писателят, който си цъка с език и си говори сам - Гледай как се прави и се учи! Ако не толкова добре, поне малко по-добре от това, което правиш в момента.
 И аз се уча, уча се, но колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам, че май... тоя живот и целият на учене да го посветя, пак няма да ми стигне.
 Добри са, наистина са много добри.
 Стил, подредба, сюжет, завръзка, неочакван развой, динамика - просто от сърце им се радвам на любимите си автори, а за тези, които вече не са сред живите си ми е някак си тъжно и празно - иска ми се ако мога да ги върна от отвъдното, за да продължат да ме радват чрез словото си, но и си викам - Не е редно така. Не е редно, защото... след като ти е малко даденото от тях, защо сам не поемеш щафетата и не продължиш сам?
 И в тоя момент замислено се спирам с въпроса - А дали ще е толкова добро като тяхното и няма ли да е обида да заставам редом с тях? - задавам си го и ... до там.
 Вчера съвсем случайно попадам на нещо непрочетено от Хайнлайн "Пътят към славата" - чета го и не вярвам на очите си, сякаш аз съм го казал. Или по-скоро, аз съм искал да го кажа, но той го е направил далеч по-добре. Майсторски. С такъв стил и лекота, че даже и мислите ти ти се струват тромави, докато го четеш.
 На един дъх, опияненен от видяното между редовете.
 Заведен неусетно там, където са те водили само сънищата.
 Каращи те да се питаш на събуждане, дали всъщност тепърва не заспиваш?

Просто една идея

 От доста време ми се върти една идея в главата. Става въпрос за нещо наглед простичко, за специализирана в дела срещу монополистите адвокатска кантора.

 В общи линии идеята е следната:
Създава се фирма, чиято основна дейност ще е в сферата на правните услуги за тези, които не могат да си ги позволят по чисто финансови съображения. Имаме да речем надписана сметка за ток, за вода, за парно или за някоя от услугите, които са чисто монополни в момента.
 Примерно, в момента мой колега е платил близо 1400 лева надписана сметка за ток, просто защото е бил грубо рекетиран от монополиста с думите - Ти плати сега, нищо че грешката е наша, а ние за в бъдеще ще ти приспадаме от тая сума. Човека е платил, защото първо не знае какви са му правата, второ не знае дали изобщо има някой в тая държава, който да ги защити и трето не на последно място е с малко дете, заради което не може да си позволи едно спиране на тока. В случая имаме една гавра от страна на монополист на пазара с потребителя на "услугата". гавра, която не се случва за първи път - примери подобни стотици, ако не и хиляди в последната година.
 Идеята ми е, именно тук да бъде пазарната ниша на тази фирма. Да се свързва с хора в подобно положение и да поема тяхната защита в съда.
 Да, но след като услугата ще е безплатна, с какво ще се издържа тази фирма, е логичният ви въпрос, нали?
 Ами.. не вярвам това да е проблем, при условие, че адвокатите и вещите лица работещи в нея съумяват да спечелят делата. Оттам ще са хонорарите им, както и от процента на спечелената в делото сума от монополиста.
 Бой до дупка им трябва на подобни гадини, ако искаме да си оправим държавата.
 И оправянето няма да започне с политически програми и обещания по митингите, а от неща простички като идеята ми.
 Специализирани звена за борба със злоупотребите чрез монополно положение на пазара на търтеи от които цялото ни общество страда. И не можем да живеем с мисълта, че това някой ден няма да се случи и на нас. Дори и сега в закона е предвидена възможноста да се завеждат колективни дела, с мотива че така разходите по едно дело ще падат пропорционално на броя на ищците в него.
 И има с кого да се бори човек, има хляб за подобни фирми.
 Надписани сметки. Грубо отношение и безхаберие от страна на държавни служители. Безогледен рекет от страна на монополисти. Щетите са много. И морални, и финансови... но най-страшните щети са тези, каращи ни да се примирим със случващото, чувствайки се обречени и беззащитни.
 Именно затова ми се иска да има подобни адвокатски кантори, фирми - наречете си ги както искате.
 Защото, докато ние не си потърсим правата, никой друг няма да го стори наместо нас.

 Че, така - това е идеята, която ми се върти от доста време в главата.
 Просто съм забелязал, че най-добрият начин да се справиш с нечие безхаберие и глупост е като го накараш да си заплати солено за нея.

 Не е ли така?